— Трудно ми е да повярвам, че допускаш една смахната старица да взема решения за нещо толкова важно.
Лин спря и го целуна лекичко в ъгълчето на упорито стиснатата челюст.
— Може би не е толкова смахната, колкото си мислиш. Все пак, именно тя бе тази, която ми каза да дойда на разходка с теб.
— Нямаше ли да го направиш иначе?
— Не знам. Доста неща в живота ми са заложени на карта в момента и не искам да допусна грешка. Понякога майките знаят какво е най-добро за дъщерите им. — Тя го погледна право в очите. — И за синовете им.
Той поклати глава и отпусна примирено рамене.
— Добре. Признавам се за победен.
Лин се усмихна и трябваше да се сдържи да не го целуне отново.
— Вечеряме рано. В шест часа.
— Ще бъда там.
21
Тази вечер Лин демонстрира Джейн на Джим така, сякаш беше обичното й дете, извикано да изпълни номерата, които умееше, пред някой непознат. Хвали я пред него, докато главата му се замая, а после ги отпрати в дневната, за да могат да оправят каквито различия бяха останали между тях.
Джейн се настани в стола на Ани и усети болезнено трепване заради приликата между баща и син. Прииска й се да седне до него и да се сгуши в силните му ръце, които така й напомняха за онези на Кал. Вместо това си пое дълбоко дъх и му разказа как се беше запознала със сина му и какво беше направила.
— Не съм написала статията във вестника — каза, когато довърши историята си, — но почти всяка дума в нея е вярна.
След това зачака укорите му.
— Предполагам, че Итън ще има какво да каже за божието провидение и как именно то ви е събрало с Кал.
Това я хвана неподготвена.
— Не съм толкова сигурна.
— Обичаш го, нали?
— С цялото си сърце. — Джейн сведе поглед. — Но това не означава, че ще бъда просто някаква странична добавка към живота му.
— Съжалявам, че те измъчва така. То е по-силно от него. Мъжете в нашето семейство са доста твърдоглави. — Изглежда, се чувстваше неловко. — Май и аз имам да си призная нещо.
— О?
— Днес следобед се обадих на Шери Воуглър.
— На лекарката ми?
— Не можех да бъда спокоен за бременността ти, докато не се уверя, че всичко е наред. Тя каза, че си напълно здрава, но по никакъв начин не можах да я принудя да ми съобщи дали ще имам внук, или внучка. Каза, че си решила да изчакаш и че аз също трябва да имам търпение. — Изглеждаше смутен. — Знам, че не биваше да говоря с нея зад гърба ти, но не исках да ти се случи нищо лошо. Сърдита ли си?
Мислите на Джейн се насочиха към Чери и Джейми, а после и към собствения й баща, който сякаш никога не бе загрижен за нея. В следващия миг вече се усмихваше.
— Не съм сърдита. Благодаря.
Той поклати глава и също се засмя.
— Ти си добра жена, Джейни Бонър. Старата кукумявка се оказа права за теб.
— Чух те! — обади се споменатото същество от съседната стая.
По-късно тази нощ, докато лежеше в тясното си желязно легло и не можеше да заспи, Джейн се усмихна при спомена за възмущението на старицата. Ала усмивката й помръкна при мисълта за всичко, което щеше да изгуби, когато си тръгнеше оттук: Джим и Лин, Ани, планините, които с всеки изминал ден сякаш все повече се превръщаха в част от нея… и Кал. Само че как би могла да изгуби нещо, което никога не беше имала?
Искаше й се да си изплаче очите, но вместо това заби юмрук във възглавницата, като си представяше, че размазва лицето на съпруга си. Гневът й се стопи и остана да лежи по гръб, вперила поглед в тавана. Какво правеше тук? Защо подсъзнателно го чакаше да размисли и да осъзнае, че я обича? Днешният ден й бе показал, че това няма да се случи.
Мислите й се върнаха към унизителния момент този следобед, когато той беше изкрещял, че ще си останат женени. Предложението му я беше наранило дълбоко. Думите, които бе жадувала да чуе, бяха изречени в пристъп на гняв и изобщо не ги мислеше.
Тя се застави да погледне истината в очите. Кал може и да размислеше, но щеше да го стори по задължение, а не от любов, защото просто не изпитваше към нея същото, което тя — към него. Трябваше да го приеме и отново да заживее собствения си живот. Време бе да си тръгне от планината Хартейк.
Вятърът навън се беше усилил и в стаята беше захладяло. Въпреки че под завивките беше топло, студът сякаш бе проникнал чак в костите й. Джейн се сгуши под одеялата и прие факта, че трябва да си върви. Винаги щеше да е благодарна, задето си бе откраднала тези седмици само за себе си, ала сега беше време да престане да се крие и да се върне към своя живот.