Направо й късаше сърцето.
— Няма какво да оправяме.
— Ами фактът, че сме женени и ще имаме дете? Бъди разумна, Джейн. Просто се нуждаем от малко време.
Тя се стегна, за да прогони прокрадналата се у нея слабост, която я караше да се съгласи. Отказваше да се превърне в поредната безволева жена, станала жертва на чувствата си.
— Домът ми е в Чикаго.
— Не го казвай. — В гласа му отново прозвучаха гневни нотки. — Имаш си чудесен дом от другата страна на тази планина.
— Онова място е твое, не мое.
— Не е вярно.
Почукването, разнесло се откъм вратата, стресна и двамата. Кал скочи от ръба на леглото.
— Джейн? — повика Лин. — Джейн, чух нещо. Добре ли си?
— Да.
— Чух гласове. Мъж ли има при теб?
— Да.
— Защо трябваше да й го кажеш? — изсъска Кал.
— Искаш ли го при теб? — попита Лин.
Тя потисна мъката, надигнала се в гърдите й.
— Не.
Последва дълга пауза.
— Добре тогава. Ела в моята стая. Може да спиш при мен.
Джейн отметна завивките.
Кал я стисна за ръката.
— Не го прави, Джейн. Трябва да поговорим.
— Времето за говорене отмина. Утре се прибирам в Чикаго.
— Не можеш да го направиш! Доста мислих и имам да ти казвам много неща.
— Кажи ги на някой, който го е грижа.
И като се отскубна от него, тя изхвърча от стаята.
Джейн се канеше да избяга, а той не можеше да го позволи. За нищо на света! Та той я обичаше!
Беше научил от баща си, че трите стават рано, затова пристигна в планината Хартейк още призори. Изобщо не беше мигнал, след като миналата нощ се бе покатерил през прозореца в стаята на Джейн и после излезе пак на дъжда навън. Сега, когато беше твърде късно, виждаше къде бе сгрешил.
Трябваше да й каже, че я обича в мига, в който се озова в стаята й, още докато затискаше устата й с ръка. Вместо това се беше раздрънкал за отвличане и репортери, ръсейки празни приказки, вместо да стигне до същинската част, до единственото важно от всичко, което искаше да й каже. Може би се срамуваше, задето му беше отнело толкова време да осъзнае нещо, което би трябвало отдавна да е разбрал.
Истината за чувствата му се беше стоварила върху него като гръм от ясно небе. Вчера следобед тя го беше осенила изведнъж, докато караше като луд надолу по планината, след като се бе държал като пълен глупак, разкрещявайки се, че ще си останат женени. Изражението върху лицето й — на неподправено презрение — го беше съсипало. Доброто й мнение значеше за него много повече от това на някой спортен журналист. Тя беше всичко за него.
Разбираше, че любовта му към нея не беше новина — новост бе само това, че най-сетне е приел този факт. Поглеждайки назад, той си даде сметка, че вероятно се беше влюбил в нея, когато я бе съборил на земята в двора на Ани в деня, в който откри на колко години е всъщност.
С цялото си същество знаеше, че не може да допусне този брак да се разпадне. Колкото и да го плашеше идеята да сложи край на кариерата си, това бе нищо в сравнение с ужаса от мисълта, че би могъл да изгуби Джейн. Това означаваше, че трябва да я накара да го изслуша, но първо трябваше да се погрижи да не си замине.
Входната врата на бабината му къщурка беше затворена с резето, което монтира преди по-малко от две седмици. Бе сигурен, че за нищо на света нямаше да му отворят, така че просто изкърти вратата с ритник и отиде в кухнята.
Джейн беше на мивката, облечена в нощницата си с Гуфи и с разрошена коса. Зяпна от изненада, а докато го оглеждаше, очите й се разшириха от тревога.
Той се бе зърнал в огледалото, докато минаваше през дневната, и изобщо не се учуди на реакцията й. С небръснатата си брада, зачервени очи и експлозивен темперамент, приличаше на някой особено опасен, избягал от затвора престъпник. Не че имаше нещо против. Нека са наясно от самото начало, че не се шегува.
Ани седеше на масата по пижама от розов сатен, върху която беше наметнала стара вълнена риза. Все още не се беше гримирала и всичките й осемдесет години си личаха. Докато Кал прекосяваше кухнята, тя изломоти нещо и се изправи. Той мина покрай нея и взе пушката от мястото й в ъгъла.