— Смятайте се за обезоръжени, дами. И никой няма да си тръгне оттук без мое разрешение.
След тези думи излезе на предната веранда, където облегна старовремското оръжие на стената и се отпусна в дървения люлеещ се стол до входната врата. Качи крака върху червено-бялата хладилна чанта, която бе донесъл със себе си. В нея имаше шест бири, пакет пушена наденица, няколко замразени десертчета „Милки Уей“ и парче хляб, затова изобщо да не се надяват, че ще си тръгне, когато огладнее. След това се облегна в стола и затвори очи. Никой не можеше да заплашва неговото семейство. Нито дори самите те.
Итън се появи към единайсет часа. Кал не беше чул кой знае какъв шум отвътре — малко приглушени разговори, течаща вода, кашлицата на Ани. Поне напоследък не пушеше. Майка му и Джейн за нищо на света не биха го допуснали.
Брат му спря на най-долното стъпало и Кал с отвращение забеляза, че отново беше изгладил тениската си.
— Какво става тук, Кал? И защо джипът ти блокира пътя? — Итън се качи на терасата. — Мислех, че не те пускат в къщата.
— Така е. Дай ми ключовете на колата си, ако възнамеряваш да влизаш.
— Ключовете ми? — Погледът му се спря върху пушката, подпряна на къщата.
— Джейн си мисли, че днес ще си тръгне оттук, но тъй като няма как да мине покрай джипа ми с онази нейна трошка, ще се опита да убеди теб да я откараш. Просто искам да съм сигурен, че няма да се поддадеш на изкушението.
— Не бих ти го причинил. Наясно си, надявам се, че изглеждаш като някой тип от плакат на издирван престъпник?
— Може и да не възнамеряваш да й дадеш ключовете си, но професорката е умна почти колкото Бог. Със сигурност ще измисли нещо.
— Не мислиш ли, че ставаш съвсем мъничко параноичен?
— Аз я познавам. Ти — не. Дай ми ги!
Макар и крайно неохотно, Итън извади ключовете си и ги подаде на брат си.
— Мислил ли си просто да изпратиш няколко дузини червени рози? При повечето мъже помага.
Кал изсумтя отвратено, стана от стола и отиде да отвори изкъртената врата. Пъхна глава вътре само колкото да извика:
— Ей, професоре! Преподобният ви е дошъл на гости. Същият, който те видя както майка те е родила.
После се отдръпна и задържа вратата на Итън, след което отново се настани в стола. Докато си вземаше замразен „Милки Уей“ от хладилната чанта, реши, че неговата безскрупулност може да се справи с нейния забележителен ум.
Час по-късно се появи и Кевин. Кал знаеше, че би трябвало да му благодари за пресконференциите, ала старите навици умираха трудно и вместо това се навъси насреща му.
— Какво, по дяволите, става, Бомбардировач? Защо пътят е запречен от две коли?
На Кал сериозно започваше да му писва да обяснява.
— Не може да влезеш, преди да ми дадеш ключовете на колата си.
За разлика от Итън, хлапето изобщо не се опита да спори. Просто сви рамене, подхвърли му ключовете и подаде глава през вратата.
— Не стреляйте, дами. Аз съм от добрите.
Кал изсумтя, а после скръсти ръце, подпря брадичка на гърдите си и затвори очи. Рано или късно щеше да й се наложи да излезе и да говори с него. Трябваше просто да чака.
В един часа пристигна баща му. Проклетниците прииждаха, а никой от тях не си тръгваше.
Джим махна с глава към пътя.
— Тук е заприличало на паркинг.
Синът му протегна ръка.
— Дай ми ключовете си, ако искаш да влезеш.
— Кал, това трябва да престане.
— Правя всичко по силите си.
— Не можеш ли просто да й кажеш, че я обичаш?
— Тя не ми дава възможност.
— Надявам се, че знаеш какво правиш. — Джим му подхвърли ключовете и влезе в къщата.
И Кал се надяваше да е така, но нямаше намерение да си признае, че има съмнения. Най-малко пък пред баща си.
Чувствата му към Джейн сега му се струваха толкова ясни, че не можеше да разбере как изобщо е бил объркан. Мисълта да прекара живота си без нея го изпълваше с пустота, която нищо не можеше да запълни, дори и футболът. Как му се искаше тя да забрави как бе отхвърлил любовта й в деня, в който го беше напуснала. Това бе най-скъпоценният подарък, който беше получавал някога, а той го беше захвърлил като торба с боклук. И ето че сега жена му правеше същото с него.
Въпреки че за мъничко бе кривнала от правия път, за да забременее, той не познаваше по-почтен човек от нея и трябваше да се уповава на мисълта, че веднъж обикнала някого, любовта й ще трае вечно. И все пак, когато погледнеше истината в очите, знаеше, че си е заслужил онова, което му се случваше, защото не беше проявил здравия разум да оцени това, което Бог му беше дал. Знаеше още, че за да си я върне, би седял тук до края на живота си.