Въпреки че на обществени места двамата винаги бяха любезни един с друг, между тях съществуваше яростна конкуренция и те се мразеха свирепо, което караше Джоди да желае Кевин Тъкър още по-силно.
Мъжете помърмориха малко, но в крайна сметка обещаха да се погрижат Тъкър да изпълни своята част, ако Джоди им намери подходяща жена за рождения ден на Кал.
В „Зебрите“ влязоха двама нови посетители и като хостеса на бара Джоди се изправи, за да ги посрещне. Докато отиваше към вратата, тя прехвърляше наум познатите си, мъчейки се безуспешно да открие някоя, която да става. Имаше цял куп приятелки, но нито една от тях не би могла да мине за изискана.
Два дни по-късно Джоди все още си блъскаше главата над проблема, докато се тътреше с тежък махмурлук из кухнята в къщата на родителите си в предградията на Глен Елин, Илинойс. Временно живееше при семейството си, докато изплати дълговете по кредитната си карта. Беше събота по обяд, родителите й бяха отпътували за уикенда, а тя трябваше да ходи на работа чак в пет, което бе добре, защото имаше нужда от време, за да се възстанови от снощното купонясване.
Отвори кухненския шкаф и откри единствено кутия безкофеиново кафе. Мамка му. Навън беше заледено, пък и главата я болеше твърде много, за да шофира, но ако до началото на мача не погълнеше поне литър кофеин, изобщо нямаше да може да се наслади на играта.
Нищо не вървеше както трябва. Този следобед „Старс“ гостуваха в Бъфало, така че играчите нямаше да се появят в „Зебрите“ след мача. А когато най-сетне ги видеше, как щеше да им поднесе новината, че не е успяла да им намери подаръка за рождения ден? Една от причините футболистите на „Старс“ да й обръщат толкова внимание бе, че тя винаги съумяваше да им набави жени.
Джоди се загледа през кухненския прозорец и видя, че осветлението в къщата на професорката е запалено. Така Джоди наричаше доктор Джейн Дарлингтън, съседката на родителите й. Тя не беше лекар, а имаше докторска степен по физика. Майката на Джоди непрекъснато повтаряше колко прекрасен човек била, защото откакто се нанесла до тях преди около две години, все им помагала с пощата и разни други неща. Може би щеше да услужи на Джоди с малко кафе?
Джоди пооправи набързо грима си, директно нахлузи чифт тесни черни дънки и тениската на Уили Джаръл без бельо, след което обу ботушите си от „Фрай“. Грабна една пластмасова кутия и се отправи към съседната къща.
Въпреки прехвърчащия сняг не си бе взела яке и докато доктор Джейн отвори входната врата, тя вече зъзнеше.
— Здрасти.
Професорката стоеше от другата страна на мрежестата вътрешна врата и се взираше в нея през старомодните си очила с големи стъкла и рогови рамки.
— Аз съм Джоди, дъщерята на семейство Пулански. От съседната къща.
Дори и след като й се представи, Джейн не я покани да влезе.
— Виж, тук навън е адски студено. Може ли да вляза?
Професорката най-сетне отвори мрежестата врата.
— Извинявай. Не те познах.
Джоди прекрачи прага и начаса разбра защо доктор Джейн не бързаше да я покани вътре. Очите й зад големите стъкла бяха насълзени, а носът й бе зачервен. Освен ако махмурлукът на Джоди не бе още по-тежък, отколкото считаше, очевидно беше прекъснала професорката, докато си изплаква високообразованите очи.
Тя бе висока, навярно около метър и седемдесет и Джоди трябваше да погледне нагоре, докато й подаваше розовата пластмасова кутия.
— Мога ли да си изпрося няколко лъжички кафе? У нас има само безкофеиново, а на мен ми трябва нещо по-силно.
Доктор Джейн пое кутията, но като че ли го направи някак неохотно. Джоди не смяташе, че е стисната, вероятно не бе в настроение за компания.
— Да, ще… ъъъ… ти донеса малко.
Обърна се и тръгна към кухнята, като очевидно очакваше гостенката да я изчака, където си беше. Само че Джоди имаше да убие половин час, докато започне студиото преди мача, а и беше достатъчно любопитна, за да я последва.
Прекосиха хола, който на пръв поглед изглеждаше доста скучен: бели стени, удобни мебели, отегчителни на вид книги навсякъде. Джоди тъкмо се канеше да продължи напред, когато вниманието й беше привлечено от музейни репродукции, поставени в рамки и окачени по стените. Всичките бяха дело на жена на име Джорджия О’Кийф2 и макар да знаеше, че има мръсно подсъзнание, Джоди не смяташе, че то обяснява защо всяко от нарисуваните цветя й приличаше на женски полов орган.
2
Американска художничка от двайсети век, особено известна с рисунките си на цветя. — Б.пр.