Толкова беше погълната от това да обяснява сложните на неутроните ореоли в изотопите на лития, че не обърна внимание на лекия шум, надигнал се зад нея.
— Li-11 се нарича боромеево ядро, заедно с… — Изскърца стол. Разнесе се шушукане. — Заедно… — Изшумоляха листове. Още шепот. Озадачена, тя се обърна, за да види какво става.
И видя Кал Бонър, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си и пъхнал пръсти под мишниците си.
Пребледня и за първи път в живота си Джейн си помисли, че ще припадне. Как я беше открил? За миг си позволи да си внуши, че няма да я разпознае в строгото й професионално облекло. Носеше консервативна вълнена рокля, а косата й бе прибрана на френски кок, за да не й пречи, докато работи. Пък и нали беше с очила — Бонър не я бе виждал с тях. Само че не можа да го заблуди дори за миг.
В стаята настана пълна тишина. Всички в класа явно го бяха разпознали, но той не обръщаше никакво внимание на реакциите им. Гледаше единствено нея.
Джейн никога досега не беше попадала под прицела на подобна неприкрита ненавист. Присвитите му очи бяха убийствени, сурови бръчки се бяха появили около устата му и докато го гледаше, тя се почувства също така разкъсана отвътре, както и ядрото на изотопа, който бе описвала току-що.
Под погледите на толкова любопитни очи, тя нямаше друг избор, освен да се овладее. До края на часа оставаха още десет минути. Трябваше да го разкара, за да може да довърши лекцията си.
— Ще ме почакате ли в кабинета ми, докато приключа тук, господин Бонър? Надолу по коридора е.
— Никъде няма да ходя. — За първи път той се обърна и изгледа осемте студенти. — Часът свърши. Махайте се!
Студентите побързаха да се изправят и се заеха да затварят тетрадки и да си обличат палтата. Тъй като не можеше да се скара с него пред тях, Джейн заговори възможно най-спокойно:
— И бездруго почти бяхме свършили. В сряда ще продължим оттам, докъдето стигнахме.
Те се изнесоха от стаята за броени секунди, като поглеждаха крадешком към нея и Бомбардировача. Той се отдръпна от стената, затвори вратата и врътна ключа.
— Отвори вратата — заповяда тя незабавно, уплашена да остане насаме с него в малката класна стая без прозорци. — Можем да разговаряме в кабинета ми.
Бонър отново зае предишната си поза, облегнат на стената. Ръцете му бяха мускулести и загорели. Една дебела вена пулсираше там.
— Иска ми се да те разкъсам на парчета.
Джейн си пое рязко дъх, обзета от паника. Стойката му сякаш изведнъж придоби значение — на мъж, който се опитва да се удържи.
— Нищо ли нямаш да ми кажеш? Какво има, доктор Дарлингтън? Предишните пъти не млъкваше.
Джейн се мъчеше да запази спокойствие, надявайки се противно на всяка логика, че той просто е открил истинската й самоличност и бе дошъл, за да си възстанови воинската чест.
„Моля те, нека да е само това“, помоли се тя.
Кал се приближи бавно към нея и жената неволно отстъпи назад.
— Как живееш със себе си? — процеди презрително. — Или гениалният ти мозък е толкова голям, че е заел мястото и на сърцето ти? Наистина ли мислеше, че няма да ми пука, или разчиташе никога да не разбера?
— Да разбереш какво? — Гласът й бе по-тих и от шепот. Тя се блъсна в дъската, докато по гръбнака й плъзваше вледеняващ ужас.
— Грижа ме е, професоре. И то много.
Кожата й беше едновременно гореща и лепкаво студена.
— Не знам за какво говориш.
— Лъжкиня! Това са пълни глупости.
Той продължаваше да се приближава решително и Джейн имаше чувството, че се опитва да преглътне памук.
— Искам да се махнеш.
— Бас държа, че е така. — Вече беше толкова близо, че ръката му докосваше нейната, а в ноздрите й нахлу миризмата на сапун, вълна и гняв. — Говоря за бебето, професоре. За това, че си си наумила да забременееш от мен. И чувам, че си успяла.
Силите я напуснаха и тя се свлече безжизнено до поставката за тебеширите.
„Не и това. Моля те, Господи, не и това.“
Струваше й се, че тялото й изключва; искаше й се единствено да се свие на кълбо, за да се предпази от това, което се случваше.
Той не каза нищо повече. Просто чакаше.
Джейн си пое въздух, дълбоко и накъсано. Знаеше, че е безсмислено да отрича, ала й бе трудно да оформи каквито и да било думи.
— То няма нищо общо с теб. Моля те. Просто забрави за това.
Бонър беше светкавично бърз. Гърлен писък се откъсна от устните й, когато я сграбчи за раменете и я откъсна от стената. Устните му бяха здраво стиснати от едва потискана ярост, вената на слепоочието му туптеше.