Джейн кимна и си помисли дали да не го попита къде е бил до два сутринта, когато го беше чула да пуска водата в банята, която свързваше стаите им, но той вече бе с гръб към нея и излизаше. Докато вратата се затваряше зад гърба му, тя се зачуди дали не отива да се срещне с друга жена.
Тази мисъл я потисна. Въпреки че бракът им беше просто една фасада и не й дължеше вярност, искаше й се да го стори поне за следващите три месеца. Обзе я предчувствие за наближаваща катастрофа, усещане за надвиснали неприятности, от което я изпълни такова безпокойство, че тя побърза да се върне при компютъра и да потъне в работата си.
Дните й постепенно навлязоха в еднообразно русло, ала тревогата никога не я напускаше напълно. За да я държи настрана, Джейн работеше почти непрекъснато, макар че всеки ден успяваше да отдели време за разходка. Почти не виждаше Кал — нещо, което би трябвало да й донесе облекчение, но не бе така. Не и след като си даде сметка, че той на практика я беше превърнал в своя пленница. Тя нямаше кола, той никога не й бе предложил да й заеме своята, а единствените хора, които виждаше, бяха доставчиците и двете корейки, които идваха да чистят къщата. Като същински феодален лорд в замък с крепостен ров, Бомбардировача целенасочено я бе откъснал от града и жителите му. Джейн се зачуди какво ли смята да прави, когато семейството му се върне.
За разлика от някоя средновековна благородница, тя би могла да сложи край на пленничеството си, щом поиска. Едно позвъняване на някоя таксиметрова компания щеше да свърши работа, но тя нямаше особено желание да излиза. С изключение на сприхавата Ани Глайд, не познаваше никого тук и макар че би й било приятно да поразгледа местността, не можеше да устои на лукса да разполага с колкото си иска време, без никой да я прекъсва.
Никога досега не бе имала възможността да се посвети изцяло и само на науката. Нямаше часове със студенти, срещи на факултета, нито най-различни задачи — нищо, което да отвлича вниманието й от изследванията. Благодарение на компютъра, модема и телефона, бе свързана с всичко, от което се нуждаеше — от електронната библиотека в Лос Аламос до данните, пристигащи от важните експерименти, които се провеждаха в световните суперколайдери, струващи милиарди долари. Пък и работата й помагаше да държи тревожните мисли на разстояние.
Потъвайки в математиката на дуалността и прилагайки принципите на физиката, за да решава математически ребуси, губеше представа за времето. Използвайки интуитивна математика, размишляваше над сложни криви и огледална симетрия. Прилагаше квантовата теория на полето, за да брои дупки в четиримерното пространство и където и да отидеше, оставяше бележки за самата себе си — идеи, надраскани набързо върху обратната страна на купоните за пица, които пристигаха в пощата; формули, написани с молив в полето на сутрешния вестник. Един следобед влезе в банята и откри, че без да се усети, е използвала розовото си червило, за да нарисува върху огледалото над мивката подобната на поничка форма, която се опитваше да превърне в сфера. Тогава разбра, че е крайно време да излезе.
Грабна бялото си яке, изпразни джобовете му от бележките, които бе натъпкала там по време на предишните си разходки, и излезе през френските прозорци в задната част на къщата. Докато прекосяваше двора и отиваше към пътечката, по която всеки ден бе стигала малко по-високо в планината, мислите й се върнаха към спираловидните криви. Дали би било възможно…
Пронизителният писък на птица прекъсна разсъжденията й и я върна на земята. Какво й ставаше, та мислеше за квантова геометрия насред цялата тази красота? Ако не внимаваше, щеше да стане толкова странна, че никое дете не би искало тя да му е майка.
Докато се катереше нагоре, си заповяда да наблюдава света около себе си. Вдъхваше наситения мирис на борове и росни листа и усещаше, че слънцето грее с нова топлина. Короните на дърветата бяха покрити с нежна, подобна на дантела зеленина. Пролетта пристигаше и много скоро планинските склонове щяха да се изпъстрят с цветове.
Ала вместо цялата тази красота да повдигне духа й, си оставаше все така унила, а предчувствието за надвиснала заплаха, което от дни насам се бе загнездило в подсъзнанието й, се засили. Потънала в работата си, не бе имала време да мисли, но в тишината на влажната гора това вече не бе възможно.
Започна да се задъхва и когато достигна един каменист участък встрани от пътеката, където можеше да си почине, спря. Толкова бе уморена да живее с чувството за вина. Кал никога нямаше да й прости за онова, което бе сторила, но можеше само да се надява, че няма да си го изкарва на детето им.