— О, Боже — простена той. — Боже мой!
— Моля, отдръпнете се! — каза им един полицай.
— Ние я познаваме — каза Гай.
— Как се казва? — обърна се към тях друг полицай.
— Тери.
— Тери коя? — Беше около четиридесетгодишен и се потеше. Очите му бяха сини и хубави с гъсти черни мигли.
— Роз? Как се казваше тя? Как й беше фамилията? — запита Гай.
Розмари отвори очи и преглътна.
— Не си спомням — каза тя. — Италианско име, започва с Д. Доста дълго. Тя се шегуваше с правописа му. Че и тя не можела да го напише.
— Тя гостуваше на семейство Кастивът от апартамент 7А — каза Гай на синеокия полицай.
Приближи се друг полицай с лист бледожълта хартия за писма в ръка. Зад него вървеше мистър Миклъс със стиснати устни. Беше облечен в шлифер направо върху раираната си пижама.
— Кратко и ясно — каза полицаят на синеокия и му подаде жълтия лист. — Залепила го е с лейкопласт на рамката на прозореца, за да не го издуха вятърът.
— Там има ли някой?
Другият поклати отрицателно глава. Синеокият полицай прочете съдържанието на бележката, замислено прехапал долната си устна.
— Тереза Джонофрио — каза той. Произнесе го като италианец.
Розмари кимна утвърдително.
— В сряда вечерта човек не би допуснал, че я занимават някакви тъжни мисли — каза Гай.
— Нищо друго освен черни мисли — каза полицаят, докато прибираше листа в бележника си.
— Познавахте ли я? — обърна се мистър Миклъс към Розмари.
— Съвсем бегло — отвърна тя.
— О, естествено, — каза мистър Миклъс — вие също сте на седмия етаж.
— Хайде, мила, да се прибираме — обърна се Гай към Розмари.
— Имате ли някаква представа къде можем да намерим семейство Кастивът? — попита ги полицаят.
— Абсолютно никаква — отговори Гай. — Ние изобщо не ги познаваме.
— По това време обикновено са си вкъщи — намеси се Розмари. — Чуваме ги през стената. Спалните ни са една до друга.
Гай сложи ръка на рамото й.
— Хайде, миличка. — Те кимнаха на полицая и на мистър Миклъс и пристъпиха към входа на сградата.
— Ето ги, прибират се — каза мистър Миклъс. Розмари и Гай спряха и се обърнаха. Откъм центъра на града, откъдето те самите бяха дошли, идеха висока едра белокоса жена и слаб висок мъж, който си тътреше краката.
— Семейство Кастивът? — запита Розмари и мистър Миклъс кимна.
Мисис Кастивът бе облечена в светлосиня пелерина, а ръкавиците, шапката, чантата и обувките й бяха снежнобели. Подобно на медицинска сестра, тя придържаше лакътя на съпруга си. Той беше ослепителен — с пъстро лятно сако, червени широки панталони, розова папионка и сива мека шапка с розова панделка. Беше на седемдесет и пет години, а може би и повече. Жена му беше на шестдесет и осем или и девет. Те се приближиха с лица, изразяващи младежко любопитство и с любезни напрегнати усмивки. Полицаят пристъпи напред да ги посрещне. Усмивките им станаха несигурни, а сетне угаснаха. Мисис Кастивът разтревожено каза нещо. Мистър Кастивът се намръщи и поклати отрицателно глава. Широката му уста с тънки устни беше толкова розова, все едно че си бе сложил червило. Лицето му бе тебеширено бяло, а очите му бяха малки и блестящи, разположени дълбоко в кухините. Тя имаше голям нос и нацупена плътна долна устна. Носеше очила с розови рамки на верижка, която се спускаше иззад семплите й перлени обици.
— Вие ли сте семейство Кастивът от седмия етаж? — запита полицаят.
— Да — отвърна мистър Кастивът с дрезгав глас, който едва се чуваше.
— При вас ли живее млада жена на име Тереза Джонофрио?
— Така е — каза мистър Кастивът. — Какво има? Нещо лошо ли е станало?
— Пригответе се да чуете доста неприятна новина — каза полицаят. Той замълча и погледна първо него, после нея и добави — тя е мъртва. Самоубила се е. — Той повдигна ръка с палец, насочен назад. — Хвърлила се е от прозореца.
Те го гледаха, но изразът на лицата им не се промени, като ме нищо не бе казал. После мисис Кастивът се наведе настрана и погледна зад полицая към одеялото с червени нетна, отново се изправи и го загледа в очите.
— Това е невъзможно — каза тя със същия висок глас и със същия акцент, който Розмари и Гай бяха чували през стената. — Сигурно грешите. Някой друг лежи там под одеялото.
— Арти, пусни тези хора да погледнат — каза полицаят, все така загледан в нея.