— Помниш ли какво каза Хъч? — запита Розмари. — Че в тази сграда стават повече самоубийства, отколкото в други къщи.
— О, Роз, — възкликна Гай — това са глупости, скъпа, тази история за „опасната зона“.
— Хъч е убеден в съществуването й.
— И въпреки това са глупости.
— Представям си какво ще каже, когато разбере всичко това.
— Ами не му казвай — каза Гай. — Той по никой начин няма да научи от вестниците.
Същата сутрин работещите в нюйоркските вестници бяха обявили стачка и се носеха слухове, че са готови да я продължат цял месец, че и повече.
Те се съблякоха, взеха си душ, продължиха една прекъсната игра на анаграми; после се любиха и намериха в хладилника бутилка мляко и чиния студени спагети. Тъкмо преди да угасят лампите в два и половина, Гай се сети да прослуша телефонния секретар. Оказа се, че е получил роля в една радиореклама за вино „Креста Бланка“.
Той скоро заспа, но Розмари лежеше будна до него, а пред погледа й бе само обезобразеното лице на Тери и единственото й око, вторачено в небето. След малко обаче, тя се озова в католическото училище „Дева Мария“. Сестра Агнес размахваше юмрук под носа й и я лишаваше от длъжността й на отговорник на учениците от втория етаж. „Понякога се чудя как изобщо е възможно да те изберат за отговорник на каквото и да било!“ — крещеше тя. Събуди я удар по стената и тя чу гласа на мисис Кастивът „И моля те не ми казвай какво разправяла Лора-Луис, защото това не ме интересува!“ Розмари се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата.
Сестра Агнес беше бясна. Малките й прасешки очички бяха присвити и наподобяваха две цепки, а ноздрите й се издуваха, както винаги в подобни моменти. Заради Розмари се наложи да зазидат всички прозорци и сега „Дева Мария“ бе изключено от конкурса за най-красиво училище, организиран от фондацията „Уърлд Хералд“. „Ако ме беше послушала, изобщо нямаше да се наложи да постъпим така!“ продължи да грачи сестра Агнес със среднозападен акцент, „Щяхме да бъдем напълно готови за действие вместо да започваме от нулата.“ Чичо Майк се опита да я усмири. Той беше директор на училище „Дева Мария“, което беше свързано посредством коридори с козметичния му магазин в Южна Омаха. „Предупреждавах те, че нищо не бива да й казваме предварително“ продължи сестра Агнес малко по-тихо, а свинските й очички злобно святкаха към Розмари. „Предупредих те, че тя няма да го приеме. Нямаше нужда да бързаме да я посветим в тайната.“ (Розмари беше казала на сестра Вероника за зазиданите прозорци и сестра Вероника беше оттеглила кандидатурата на училището от конкурса. В противен случай никой нямаше да забележи и те щяха да спечелят. И въпреки всичко, добре направи, като й каза. Едно католическо училище не биваше да си служи с мошеничества, за да победи.) „Която и да е! Всяка може да бъде!“ каза сестра Агнес. „Единственото, което се иска от нея, е да бъде млада, здрава и да не е девствена. Няма нужда да е наркоманка и курва от бордеите. Не ти ли го казвах още в началото? Която и да е. Щом е млада, здрава и не е девствена.“ Но това не й говореше нищо. Още по-малко пък на чичо Майк. Затова Розмари отново се обърна на другата страна и вече беше събота следобед и тя, Брайън, Еди и Джийн се намираха пред сергията с бонбони в театър „Орфей“ и после влязоха вътре да гледат Гари Купър и Патриша Нийл в „Изворът“, само че на живо, а не на кино.
Пета глава
Следващия понеделник сутринта Розмари тъкмо изпразваше голям плик с покупки, когато на вратата се позвъни. Погледна през шпионката и видя мисис Кастивът, чиято бяла коса бе навита на ролки и покрита със синьо-бяла кърпа за глава. Тя гледаше сериозно право пред себе си, като че ли всеки момент ще я фотографират за паспорт.
— Здравейте. Как сте? — поздрави Розмари като отвори вратата.
— Добре — отвърна мисис Кастивът с измъчена усмивка. — Мога ли да вляза за минутка?
— Разбира се. Моля, заповядайте — каза Розмари, отстъпвайки назад да отвори широко вратата. Усети слаба, но остра миризма, докато мисис Кастивът мина покрай нея, и тя позна мириса на сребърния амулет на Тери, пълен с порестото зеленикавокафяво вещество. Мисис Кастивът носеше много тесни панталони, които никак не й отиваха. Хълбоците и бедрата й бяха масивни и покрити с тлъстини. Панталоните бяха яркозелени, а нагоре бе облечена в синя блуза. От задния й джоб стърчеше отвертка. Тя се спря в коридора между вратите на кухнята и бъдещата детска, сложи си очилата и се усмихна на Розмари. За миг Розмари си спомни някакъв сън, който бе сънувала преди една-две нощи — как сестра Агнес я ругаеше за зазиданите прозорци. Тя го пропъди и вежливо се усмихна, очаквайки да чуе каква е целта на посещението на мисис Кастивът.