— Знаех си! — възкликна мисис Кастивът. — Вчера казах на Роман: „Толкова е хубав! Бас държа, че играе в киното!“ Нали знаете, че още трима или четирима колеги на мъжа ви живеят в тази къща? В кои филми е участвал?
— Той не играе в киното — отвърна Розмари. — Играл е в две пиеси „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“. Освен това работи за телевизията и радиото.
Изпиха кафето си в кухнята, защото мисис Кастивът не позволи на Розмари да разнася приборите до всекидневната само заради нея.
— Слушайте, Розмари, — каза тя, като си хапваше от сладкиша. — У дома съм сложила да се размразява парче говеждо филе, дебело пет сантиметра. Половината от него ще отиде на вятъра, защото само ние двамата с Роман няма да можем да го изядем. Защо не дойдете двамата с Гай у дома на вечеря, какво ще кажете?
— О, не, неудобно е — отвърна Розмари.
— Естествено, че е удобно. Защо да не е?
— Не, наистина. Сигурна съм, че вие не искате…
— Ще ни помогнете много, ако се съгласите — каза мисис Кастивът. Тя сведе поглед към скута си, после погледна Розмари с тъжна усмивка. — Снощи поканихме приятели на гости, а също и в събота — каза тя. — Но тази вечер за пръв път ще бъдем сами след… онази нощ.
— Ако сте сигурни, че това няма да ви създаде грижи — съчувствено каза Розмари.
— Миличка, ако ми костваше грижи, нямаше да ви поканя — каза мисис Кастивът. — Повярвайте ми. Аз съм непоправима егоистка.
— Тери твърдеше обратното — усмихнато каза Розмари.
— Ами — възрази мисис Кастивът, доволно усмихната. — Тери не е знаела какво приказва.
— Ще трябва да попитам Гай, — каза Розмари — но мисля, че може да разчитате на нас.
— Измислих! — каза въодушевено мисис Кастивът. — Кажете му, че ако откаже, страшно ще се обидя! Освен това, искам да мога да се хваля пред хората, че го познавам!
Те допиха кафето си и разговаряха за вълненията и рисковете в актьорската професия, за новите телевизионни постановки и ниското им качество, за продължаващата стачка на работещите във вестниците.
— Шест и половина рано ли е за вас? — запита мисис Кастивът вече на вратата.
— Съвсем удобно е — отговори Розмари.
— Роман не обича да вечеря по-късно — обясни мисис Кастивът. — Той има проблеми със стомаха и ако яде по-късно, няма да може да заспи. Нали знаете къде сме? В седем „А“ в шест и половина. Ще ви чакаме. О, ето и пощата ви, скъпа. Ще ви я подам. Реклами. Е, по-добре, отколкото да не получиш нищо.
Гай се прибра в два и половина в лошо настроение. Беше разбрал от агента си, че опасенията му се бяха оправдали и човекът с нелепото име Доналд Баумгарт бе получил ролята, която той за малко щеше да получи. Розмари го целуна и го настани в новия му фотьойл с чаша бира и сандвич с топено сирене. Беше чела пиесата и не я харесваше. Сигурно ще я снемат след няколко представления каза тя на Гай, и повече няма да чуе и думичка за Доналд Баумгарт.
— Дори и да слезе от сцената — каза Гай — ролята е такава, че ще го забележат. Ще видиш. Веднага след нея ще му предложат нещо друго. — Той намръщено погледна сандвича си и започна да яде.
— Мисис Кастивът се отби тази сутрин — каза Розмари. — Да ми благодари за това, което им казах онази вечер. Че Тери им била благодарна. Но мисля, че всъщност дойде да разгледа апартамента. Това е най-любопитната жена, която съм виждала. Представяш ли си? Даже ме разпита за цените на мебелите.
— Без майтап? — каза Гай.
— Пристига тук и си признава, че е любопитна и затова някак си ти става смешно, вместо да те дразни. Даже погледна и в шкафчето с лекарствата.
— Просто така?
— Просто така. А познай как беше облечена.
— В широка бохча за дебелани.
— Не, носеше впити панталони.
— Впити панталони?
— При това яркозелени.
— О, богове!
Коленичила на пода между двата еркерни прозореца, Розмари начерта линия с креда върху амбалажна хартия, а после с помощта на сгъваем метър измери ширината на местата за сядане в еркерите на прозорците.
— Тя ни покани на вечеря у тях тази вечер — каза тя, поглеждайки към Гай. — Казах й, че първо трябва да те попитам, но че ти вероятно няма да имаш нищо против.
— О, по дяволите, Роз, — избухна Гай — всъщност нямаме желание да ходим там, нали?
— Мисля, че се чувстват самотни — каза Розмари — заради Тери.
— Миличка, — започна Гай — ако започнем да се държим приятелски с възрастни хора като тях, после никога няма да можем да се отървем. Живеем на един етаж, което значи, че ще цъфват тук поне по шест пъти на ден. И особено щом тя е любопитна.