Розмари си взе чаша, благодари му и седна. Мисис Кастивът бързо постави салфетка в скута й.
— Мистър Удхаус? Коктейлът се казва „Водка Блъш“. Опитвали ли сте го?
— Не — отвърна Гай, като си взе чаша и седна.
— Мини — предложи й чаша той.
— Изглежда превъзходен — каза Розмари с жива усмивка, докато бършеше дъното на чашата със салфетката.
— Много го пият, в Австралия — каза мистър Кастивът. Той взе последната маша и я повдигна към Розмари и Гай. — За нашите гости — каза той. — Добре дошли в нашия дом. — Той отпи и наклони глава, докато критично преценяваше вкуса. Едното му око беше полуотворено, а до него от подноса капеше върху килима.
— Килимът! — възкликна мисис Кастивът, задавяйки се с първата глътка.
— Олеле! — извика мистър Кастивът, като погледна надолу и вдигна подноса неуверено.
Мисис Кастивът остави настрана питието си, бързо коленичи и грижливо попи мокрото петно с книжна салфетка.
— Чисто нов килим — тюхкаше се тя. — Чисто нов. Толкава си непохватен!
Коктейлите бяха с леко тръпчив вкус и много приятни.
— От Австралия ли сте? — запита Розмари, след като петното бе попито, подносът отнесен в кухнята, а съпрузите Кастивът бяха седнали в два стола с високи облегалки.
— А, не — отвърна мистър Кастивът. — Аз съм си оттук, от Ню Йорк. Но съм бил там. Всъщност, бил съм навсякъде. В буквалния смисъл.
Той отпиваше от коктейла си, седнал с кръстосани крака и отпуснал едната си ръка на коляното. Беше обут в черни мокасини, украсени с пискюли и сиви широки панталони. Нагоре беше с бяла риза и широка вратовръзка на сини и златни райета.
— Бил Съм във всички континенти, във всяка страна — продължи той. — Във всеки по-голям град. Кажете един град и ще видите, че съм бил там. Хайде, кажете.
— Феърбанкс, Аляска — каза Гай.
— Бил съм там — каза мистър Кастивът. — Обиколил съм цяла Аляска: Феърбанкс, Джуно, Анкоридж, Ноум. Сюърд. През 1938 прекарах четири месеца там, а освен това съм спирал по за един ден във Феърбанкс и Анкоридж на път за Далечния Изток. Бил съм и в някои по-малки градчета в Аляска. В Дилингам и Акулурак.
— А вие от къде сте? — полюбопитства мисис Кастивът, като оправяше диплите по деколтето на роклята си.
— Аз съм от Омаха — отвърна Розмари — а Гай е от Балтимор.
— Хубав град е Омаха — каза мистър Кастивът. — Балтимор също.
— По работа ли сте пътували? — запита го Розмари.
— И по работа, и за удоволствие — отговори той.
— Сега съм на седемдесет и девет години и непрекъснато съм пътувал насам-натам, откакто навърших десет години. Който и град да се сетите, стопроцентово съм бил там.
— А всъщност с какво се занимавахте? — попита Гай.
— Ами почти с всичко — отговори мистър Кастивът. — Търгувал съм с вълна, захар, играчки, резервни части, петрол, правех и морски застраховки…
От кухнята се чу някакъв звънец.
— Филето е готово — каза мисис Кастивът и се изправи с чаша в ръка. — Няма нужда да бързате с напитките. Вземете си ги на масата. Роман, да не забравиш хапчето.
— Ще я прекратят на трети септември — каза мистър Кастивът. — В деня преди пристигането на папата. Не може папата да посети град, в който пресата стачкува.
— По телевизията чух, че щял да отложи визитата, докато стачката не бъде прекратена — добави мисис Кастивът.
— Ами естествено, — усмихна се Гай — това си е шоу бизнес.
Мистър и мисис Кастивът се разсмяха, а с тях и Гай. Розмари само се усмихна и започна да реже филето си. То беше прекалено препечено и сухо, а гарнитурата беше грах и пюре от картофи, полети с някакъв прекалено брашнен сос.
— Ама си е точно така! — каза мистър Кастивът през смях. — Какво друго, ако не шоу бизнес!
— Имаме пълно основание да го наречем така — каза Гай.
— Одеждите, ритуалите — продължи мистър Кастивът. — И това се отнася за всяка религия, не само за католицизма. Зрелища за невежите.
— Мисля, че обиждаме Розмари — обади се мисис Кастивът.
— О, не, няма такова нещо — каза Розмари.
— Да не би да сте вярваща, скъпа? — запита мистър Кастивът.
— Така ме възпитаваха у дома — отвърна Розмари, — но сега съм агностичка. Не съм се обидила. Наистина.
— А вие, Гай? — попита мистър Кастивът. — И вие ли сте агностик?
— Предполагам, че така може да се каже — отвърна Гай. — И не разбирам как може човек да вярва в нещо, след като няма безусловни доказателства, нали?