— Този апартамент има четири стаи, две бани и пет килера. Първоначално апартаментите в тази къща са били много големи — най-малкият е бил деветстаен. Но сега почти всичките са раздробени на четиристайни, петстайни и шестстайни. Седем „Д“ е четиристаен и представлява всъщност задната част на десетстаен апартамент. В него попадат първоначалните кухня и баня на собственика, които са огромни, както скоро ще се убедите. Това, което е било преди спалня на собственика, сега е всекидневна, друга предишна спалня и сега е спалня, и две други стаи за прислуга са съединени и образуват трапезарията или втората спалня. Имате ли деца?
— Още не, но възнамеряваме — отговори Розмари.
— Тя е идеална за детска стая, понеже до нея има голяма баня и килер. Цялото разпределение е такова, че да подхожда на една млада двойка като вас.
Асансьорът спря и негърът с усмивка го придвижи леко нагоре-надолу, за да се изравни с нивото на пода в коридора. Все така усмихнат той дръпна вътрешната месингова решетка и външната плъзгаща се врата. Мистър Миклъс даде път на Розмари и Гай и те пристъпиха в слабо осветен коридор с тъмнозелени тапети и килим в същия цвят. Някакъв работник, застанал пред релефна зелена врата с надпис 7Б ги изгледа и после отново се зае с монтирането на шпионката в издълбаната за целта дупка.
Мистър Миклъс ги поведе първо надясно, после наляво по късите разклонения на тъмнозеления коридор. Докато го следваха, Розмари и Гай забелязаха протрити места в тапетите и една гънка, където тапетът се бе издул и набръчкал. Видяха също и матова крушка, монтирана в стъклен стенен свещник и светлозелена кръпка на тъмнозеления килим. Гай погледна Розмари: „Кърпен килим?“ Тя извърна поглед и щастливо се усмихна: „Много ми харесва. Всичко е прекрасно!“
— Предишната наемателка, мисис Гардиния, — говореше мистър Миклъс без да се обръща, — почина само преди няколко дни и все още нищо не е изнесено от апартамента. Синът й ме помоли да кажа на хората, които го разглеждат, че килимите, климатичната инсталация и някои от мебелите той ще ги отстъпи буквално за нищо, стига да ги искате. — Той кривна в поредното разклонение на коридора с по-нови зелени тапети на златни ивици.
— Тя в апартамента ли почина? — запита Розмари. — Не че има някакво…
— О, не, в болница — отвърна мистър Миклъс. — Седмици наред беше в кома. Беше много възрастна и умря без изобщо да се събуди. И аз бих си пожелал такава смърт, когато ми дойде времето. Тя беше бодра до края на дните си, готвеше си сама, пазаруваше… Беше една от първите жени адвокатки в щата Ню Йорк.
Сега стигнаха до шахта, с която свършваше коридора. Точно до нея, от лявата страна, се намираше вратата на апартамент 7Д, врата без релефни украси и по-тясна от вратите, покрай които бяха минали досега. Мистър Миклъс натисна копчето на звънеца, над него беше монтирана пластмасова черна табелка, на която с бели букви беше написано Л. Гардиния и завъртя ключа в бравата. Въпреки липсващите пръсти, той сръчно се справи с дръжката на вратата и я отвори широко.
— След вас, моля — каза той като се наведе напред и придържаше вратата отворена с протегната ръка.
Четирите стаи на апартамента бяха разделени две по две от всяка страна на тесен коридор, който се простираше по права линия от входната врата. Първата стая отдясно беше кухнята и при вида й Розмари не можа да не се изкикоти, понеже тя беше едва ли не по-голяма от целия апартамент, в който живееха сега. В нея имаше газова готварска печка с шест котлона и две фурни, огромен хладилник и масивен умивалник, имаше също множество скринове, прозорец с изглед към Седмо авеню, изключително висок таван и дори достатъчно място (ако се махнеха хромираните столове и кухненската маса на мисис Гардиния, както и купчините списания „Форчън“ и „Музикална Америка“) за кухненския ъгъл в синьо и слонова кост, който Розмари беше си изрязала от миналия брой на „Красота в дома“.
Срещу кухнята се намираше трапезарията или втората спалня, която мисис Гардиния очевидно бе използвала като нещо средно между кабинет и зимна градина. Стотици дребни растения, повечето изсъхнали, бяха подредени върху паянтови полици, а над тях се виеше система от угасени луминесцентни тръби. Между полиците имаше бюро със сгъваем капак с пръснати върху него книги и изписани листа хартия. Беше чудесно бюро, широко и с благородната патина на годините. Розмари остави Гай и мистър Миклъс, които разговаряха при вратата и се приближи до бюрото като прескочи един рафт с увехнали папрати. Такива бюра човек можеше да види по витрините на антикварните магазини. Розмари го погали и се запита дали то е едно от нещата, които можеха да вземат, стига да поискат. На лист бледоморава хартия с красив почерк бе написано: „повече от обикновено забавление, както смятах тогава. Не мога повече да общувам…“ Розмари усети, че си навира носа в чужда работа и вдигна поглед към мистър Миклъс.