От смях Розмари се прави надве, изшътка му и хванати за ръце те тихичко изтичаха на пръсти към собствената си врата, отключиха я, влязоха, блъснаха я и заключиха, сложиха резето и веригата. После Гай закова отгоре й въображаеми дъски, барикадира я с три въображаеми тежки камъка, спусна въображаемия подвижен мост, избърса потното си чело и задиша тежко, докато Розмари се превиваше от сподавен смях.
— Какво ще кажеш за филето? — попита Гай.
— О, божичко! — възкликна Розмари. — Ами сладкишът! Как успя да изядеш две парчета? Беше направо смъртоносен!
— Мила моя, — каза Гай — това бе проява на свръхчовешко мъжество и саможертва. Казах си: „О, богове! Бас държа, че никой никога не е молил тази стара кранта за допълнително от каквото и да е, направено от нея, през целия й живот!“ И го направих. — Той величествено махна с ръка. — От време на време ме обхващат такива благородни пориви.
— Тя отглежда билки и подправки — каза Розмари, когато влязоха в спалнята. — И когато израснат, ги изхвърля през прозореца.
— Шшшт, стените имат уши — каза Гай. — А как ти се сториха сребърните прибори?
— Не е ли смешно? — каза Розмари, докато си събуваше обувките. — Само три от чиниите бяха от един сервиз, но приборите им са просто прелестни.
— Хайде да бъдем добрички. Може би ще ни ги завещаят.
— Хайде да бъдем лоши и да си купим още по-хубави. Ходи ли в банята?
— У тях ли? Не.
— Познай какво има там.
— Биде.
— Не, книжка „Клозетни вицове“.
— Стига бе.
— Виси на кукичка — уточни Розмари, докато изхлузваше роклята през глава. — Точно до тоалетната чиния.
Гай се усмихна и поклати глава. Започна да сваля копчетата си за ръкавели, застанал до гардероба.
— Обаче историите на Роман, всъщност наистина бяха страхотно интересни — каза той. — Аз дори не бях чувал за Форбс-Робъртсън, но той наистина е бил звезда навремето. — Той се мъчеше да откопчее второто копче. — Мисля утре вечер пак да отида у тях да си поговорим с него.
— Така ли? — запита го Розмари, съвсем объркана.
— Да. Той ме покани — отвърна Гай. После протегна ръка към нея. — Ще ми помогнеш ли да го сваля?
Тя се приближи до него и извади копчето, но внезапно се почувства изоставена и несигурна.
— Мислех, че ще излезем с Джими и Тайгьр — каза тя.
— Сигурна ли е уговорката? — попита той и я погледна в очите. — Мислех, че просто ще им се обадим да видим дали са свободни.
— Не, не е сигурна — отвърна тя.
— Ще се видим с тях в сряда или в четвъртък — сви рамене той. Тя му подаде копчето за ръкавели. Той го пое.
— Благодаря — каза той. — Не е нужно да идваш с мен, щом не искаш. Можеш да си останеш у дома.
— Мисля, че така ще направя — каза тя. — Ще остана. — Приближи се до леглото и седна.
— Познавал е също и Хенри Ървинг — продължи Гай. — Наистина ми е ужасно интересно.
— А защо са свалили картините? — запита Розмари, като си сваляше чорапите.
— Какво искаш да кажеш?
— Картините у тях. Свалили са ги. Във всекидневната и в коридора, който води към банята. Има кукички на стената и по-светли места. А онази картина, която висеше над камината, явно не виси постоянно там. От двете й страни имаше по два пръста по-светли ивици.
— Не съм забелязал — каза Гай.
— А защо държат всичките тези картотеки и документи във всекидневната? — запита тя.
— Той ми обясни защо — каза Гай, докато си събличаше ризата. — Той пише специализирани статии за филателисти. Публикуват го по цял свят. Затова получават толкова много писма от чужбина.
— И все пак защо са във всекидневната? — чудеше се Розмари. — Имат още три или четири стаи и всичките врати бяха затворени. Защо не използват някои от тях?
Гай се приближи към нея с ризата в ръка и натисна нослето й с пръст.
— Ставаш по-любопитна даже и от Мини — каза той, изпрати й въздушна целувка и тръгна към банята.
Десетина минути по-късно Розмари беше в кухнята да сложи вода за кафе, когато усети да я прорязва остра болка, сигнал че на следния ден започва менструацията й. Тя облегна ръка на гърба на печката, в очакване болката да премине. После извади салфетка и кутийката с кафе и я обзе чувство на разочарование и самота.
Беше двайсет и четири годишна, а желаеха да имат три деца с разлика от две години между тях. Но Гай „още не беше готов“. И сигурно никога нямаше да се чувства готов, опасяваше се тя, или поне докато не стане поне толкова велик, колкото Марлон Брандо и Ричард Бъртън, всети заедно. Той просто не си даваше сметка за хубавата си външност и за таланта си, не вярваше в стопроцентовия си успех. Затова Розмари бе решила да забременее „по невнимание“. От хапчетата я болеше глава, а презервативите я отвращаваха. Според Гай тя подсъзнателно все още бе в плен на католически предразсъдъци и макар тя да протестираше, той бе убеден в това. Затова той старателно следеше календара и избягваше „опасните дни“, а тя казваше „Не, миличък, днес е безопасно. Сигурна съм.“