— Иди с Хъч — каза й Гай. — Така ще мога да поработя върху онази сцена от „Почакай до мръкнало“.
Хъч обаче също я беше гледал и затова Розмари отиде с Джоан Джелико, която сподели с нея, по време на вечерята им в ресторант „Бижу“, че тя и Дик решили да се разделят, тъй като между тях вече нямало нищо общо, освен адреса им. Розмари се натъжи от чутото. Напоследък Гай беше резервиран и прекалено зает. Занимаваше го нещо, което нито можеше да сподели, нито да забрави. Дали пък отчуждението между Джоан и Дик не бе започнало по подобен начин? Започна да се дразни от държането на Джоан, която беше прекалено силно гримирана и аплодираше прекалено шумно за такъв малък театър. Нищо чудно, че вече нищо не я свързваше с Дик. Тя беше шумна и груба, а той — сдържан и чувствителен. Според Розмари бракът им беше грешка.
Когато Розмари се прибра, Гай тъкмо излизаше изпод душа. Изглеждаше в добро състояние, а отсъстващият поглед бе изчезнал. Не го беше виждала такъв цяла седмица. И нейното настроение се подобри. Каза му, че представлението е било дори по-добро от очакванията й и му съобщи лошата новина за раздялата на Джоан и Дик. Всъщност те наистина бяха много различни, нали? Какво стана със сцената от „Почакай до мръкнало“? Чудесно. Не можеше да му се опре.
— По дяволите тези корени от танис! — възкликна Розмари. Цялата спалня миришеше на тях. Острата горчива миризма бе проникнала дори и в банята. Тя взе от кухнята парче алуминиево фолио и здраво уви амулета с три слоя, като подгъна краищата, за да не се чувства миризмата.
— Сигурно ще изветрее след няколко дни — успокои я Гай.
— Дано — каза Розмари, като пръскаше дезодорант във въздуха. — Иначе ще го изхвърля и ще кажа на Мини, че съм го изгубила.
Тази нощ се любиха. Гай бе необичайно буен и страстен. А по-късно през стената Розмари чу, че у Мини пак имаше гости. Пак същите монотонни немелодични гласове, които бе чула предишния път и приличаха на църковно песнопение, под съпровода на същата флейта или кларинет.
Гай запази повишеното си настроение през целия неделен ден. Направи етажерки и шкафчета за обувки в килера до спалнята и покани група актьори, които бяха участвали в „Лутер“ на освещаване на новия апартамент. В понеделник боядиса етажерките и шкафчетата и лакира една скамейка, която Розмари бе открила в един оказионен магазин. За целта Гай отложи уговорения си час при Доминик и цял ден очакваше да звънне телефонът, като вдигаше слушалката веднага след първия звън. В три часа следобед телефонът отново иззвъня и Розмари, която опитваше да подреди столовете във всекидневната по нов начин, го чу да възкликва:
— О, Господи, не. Горкият човек.
Тя се приближи към вратата на спалнята.
— Как е възможно? — продължи Гай.
Беше седнал на леглото със слушалка в едната ръка и кутия с разредител в другата. Не забелязваше присъствието й.
— И нямат никаква представа на какво се дължи това? — попита той — Боже мой, това е ужасно, просто ужасно. — После се заслуша и се изправи. — Да, свободен съм — каза той. А след малко — Да, съгласен съм. Съжалявам, че я получавам при такива нещастни обстоятелства, но… — Той пак се заслуша. — По този въпрос ще трябва да поговорите с Алън — каза той, (Алън Стоун беше агентът му) — но съм сигурен, че няма да има никакъв проблем, мистър Уайс, поне що се отнася до нас.
Беше я получил. Голямата роля. Розмари затаи дъх в очакване.
— Благодаря ви, мистър Уайс, — каза Гай. — Нали ще ме държите в течение, ако има нещо ново? Да, много ви благодаря.
Той окачи слушалката и затвори очи. Стоеше неподвижно с ръка върху телефона. Беше блед и приличаше на кукла, на восъчна фигура от Поп Арта с истински дрехи, с истински телефон и истинска кутия с разредител в ръце.
— Гай? — обади се Розмари.
Той отвори очи и я погледна.
— Какво е станало?
Той премигна и оживя.
— Доналд Баумгарт — каза той. — Ослепял е. Събудил се вчера и… нищо не вижда.
— О, не — прошепна Розмари.
— Тази сутрин се опитал да се обеси. Сега е в „Белвю“ и го тъпчат с успокоителни.
Двамата се спогледаха, поразени от новината.
— Получих ролята — продължи Гай. — Бога ми, начинът, по който стана това е отвратителен! — Той погледна кутията с разредител в ръката си и я остави на нощното шкафче. — Виж какво, трябва да изляза и да се поразходя. — Той се изправи. — Съжалявам. Трябва за малко да остана сам, за да обмисля всичко това.