— Разбирам те, излез — каза Розмари и му направи път.
Той тръгна, без да се преоблича, по коридора и през външната врата, като я остави сама да се захлопне подире му.
Тя влезе във всекидневната, замислена за горкия Доналд Баумгарт и за късмета на Гай. Всъщност за късмета, който имаха тя и Гай с хубавата роля, която щеше да привлече вниманието на критиците, дори и ако пиесата нямаше успех, и която щеше да доведе до други роли, може би и в киното, което означаваше и къща в Лос Анжелис, градина с подправки, три деца с разлика от по две години. Горкият Доналд Баумгарт с нескопосаното му име, което не беше сменил. Трябва да е бил добър, щом са го предпочели пред Гай, а сега се намираше в „Белвю“, сляп и готов на самоубийство, натъпкан с успокоителни.
Тя коленичи върху възглавничките на еркера и се загледа надолу към входа на сградата, в очакване да види как Гай излиза. Кога ли щяха да започнат репетициите, замисли се тя. Тя, естествено, ще го придружава, когато напуснат града. Колко интересно ще бъде! Може би в Бостън, или Филаделфия? А най-добре във Вашингтон. Тя никога не бе ходила там. Докато Гай бъде на репетиции, тя би могла да разгледа града. А вечер, след представление, целият екип ще се събира в някой ресторант или клуб да поклюкарстват…
Розмари чакаше, без да изпуска входа от поглед, но Гай не се появи. Сигурно бе излязъл през другия вход, откъм Петдесет и пета улица.
Сега, когато би трябвало да бъде щастлив, той бе навъсен и унил, седнал съвсем неподвижно. Само от време на време поднасяше цигарата към устните си. Очите му я следваха, където и да отидеше из апартамента с напрегнат поглед, като че в нея се криеше някаква опасност.
— Какво ти е? — за хиляден път го попита тя.
— Нищо — отвърна гой. — Днес нямаш ли час по скулптура?
— Не съм ходила от два месеца.
— Защо не отидеш?
И тя отиде. Навлажни старата глина, нагласи отново арматурата и започна отначало — с нов модел и сред нова група студенти.
— Къде се загубихте? — попита я преподавателят. Той носеше очила, адамовата му ябълка беше силно изпъкнала и докато говореше с нея, ръцете му моделираха миниатюрни женски фигурки.
— В Занзибар — отговори тя.
— Вече няма Занзибар — каза той с нервна усмивка. — Сега е Танзания.
Един следобед тя реши да пообиколи магазините и когато се върна, завари ваза с рози в кухнята и още една във всекидневната. Гай се появи откъм спалнята с роза в ръка и смутена усмивка, като че молеше за прошка. Същата усмивка бе виждала и преди, когато той репетираше пред нея ролята на Чанс Уейн от „Сладкогласната птица на младостта“.
— Ама и аз съм един задник — каза той. — Това е, защото по цял ден стоя тук и се моля Баумгарт да не възвърне зрението си. Чак се срамувам от себе си.
— Според мен е естествено — каза тя. — Логично е да си раздвоен по този…
— Слушай сега — прекъсна я той, като тикна розата под носа й. — Дори и това нещо да се провали, дори и да рекламирам виното на Чарли Креста Бланка до края на живота си, ще престана да си го изкарвам на тебе.
— Но ти не…
— Напротив, така беше. Толкова бях зает да си скубя косата, зает само с моята кариера, ме дори и за миг не помислих за твоята. Искаш ли да си имаме бебе? Нали щяхме да имаме три, за кога да чакаме?
Тя го гледаше без да продума.
— Бебе — повтори той. — Не разбираш ли? Гу-гу. Пелени. Ма-ма.
— Наистина ли искаш? — попита тя.
— Естествено, че искам. Даже проверих кога е най-подходящо да започнем. Следващият понеделник и вторник. Нарисувайте червени кръгчета на календара, моля.
— Ама ти съвсем сериозно ли искаш, Гай — пак попита тя, а очите й се наливаха със сълзи.
— Не, майтап си правя — сопна се той. — Естествено, че искам. Виж, Розмари, за Бога, недей да плачеш, нали няма? Моля ти се. Ужасно ще се разстроя, ако плачеш, затова моля те, спри. Нали?
— Добре — промълви тя. — Няма да плача.
— Май наистина съм попрекалил с розите, нали? — огледа се той наоколо. — Има още един букет в спалнята.
Осма глава
Отиде чак до Бродуей да купи филе от риба-меч за вечеря и прекоси града до Лексингтън авеню за разните видове сирене. Не защото не можеше да намери филе и сирене в кварталните магазини, а просто защото в тази свежа яркосиня утрин й се щеше да обиколи целия град, забързана, с развяно от вятъра палто, да привлича с чара си погледите на мъжете и да изненадва намусените продавачи с изискванията си на опитна домакиня. Беше понеделник, четвърти октомври, денят на посещението на папа Павел в града и събитието правеше хората по-открити и по-общителни от обикновено. „Колко е хубаво“ мислеше си Розмари, „че целият град е щастлив в ден като днешния, когато аз също съм щастлива.“