На Розмари той помогна по друг начин. Тя беше най-малката от шест деца и петте й братя и сестри се бяха оженили рано и живееха близо до родителите си. Когато напусна Омаха, тя остави баща си ядосан и подозрителен, майка си — безмълвна, а четирима от братята и сестрите й бяха обидени. (Единствено вторият по възраст от братята й, Брайън, който имаше проблеми с пиенето, беше казал: „Тръгвай, Роузи, и прави каквото смяташ за добре“ и беше пъхнал в джоба й един найлонов плик, в който имаше осемдесет и пет долара.) В Ню Йорк Розмари се чувстваше виновна и си внушаваше, че е постъпила егоистично. Тогава Хъч я окуражи с разговори за неизбежния конфликт между поколенията и затова, че всеки човек има дълг и към себе си, подправени със силен чай. Тя му задаваше въпроси, които биха били немислими в Католическото общество, в което бе израснала. Той я изпрати на вечерен курс по философия в Ню Йоркския университет и обичаше да казва: „Ще превърна в принцеса тази цапната и устата цветарка“, а Розмари имаше достатъчно чувство за хумор, та да му отвърне: „Я се разкарай!“
Сега почти всеки месец Розмари и Гай обядваха с Хъч или в техния апартамент, или в ресторант, когато беше ред на Хъч. Според Гай Хъч беше малко досаден, но винаги се държеше приятелски с него. Съпругата на Хъч беше братовчедка на драматурга Терънс Ратигън, а Ратигън и Хъч си пишеха от време на време. Гай знаеше, че в театъра често връзките се оказват решаващи, пък били те и чрез трети човек.
В четвъртъка, след като бяха разгледали апартамента, Гай и Розмари обядваха с Хъч в „Клубе“, малък немски ресторант на Двайсет и трета улица. Бяха посочили Хъч като един от тримата поръчители, които мис Кортес бе поискала във вторник следобед. Той вече бе получил писмо от нея и изпратил необходимите препоръки.
— Изкушавах се да й пиша, че сте наркомани, или че замърсявате обществени места, — каза той, — изобщо нещо, което да отврати всеки управител на жилищна сграда.
Те го запитаха за причината.
— Не зная дали сте чували, — започна той, докато мажеше парче кифла с масло, — че Брамфорд е имал доста лоша репутация в началото на века. — Той ги погледна да се увери, че не са знаели и продължи. (Имаше широко лъскаво лице, подвижни сини очи и кичури зализана черна коса, сресани напряко на темето). — Освен хора, като Айседора Дънкан и Теодор Драйзер, Брамфорд е приютявал и значителен брой по-неприятни личности. Тъкмо там сестрите Тренч са правели диетичните си експерименти, господин Кит Кенеди е уреждал своите приеми. Пак там е живял Ейдриън Маркато, а също и Пърл Еймс.
— Какви са тези сестри Тренч? — попита Гай, а Розмари запита на свой ред:
— Кой е този Ейдриън Маркато?
— Сестрите Тренч — отговори Хъч — били две порядъчни викториански дами, които от време на време практикували канибализъм. Сготвили и изяли няколко малки деца, в това число и една своя племенница.
— Колко мило — каза Гай.
Хъч се обърна към Розмари:
— Ейдриън Маркато се е занимавал с черна магия. През деветдесетте години на миналия век е предизвикал голяма сензация, като съобщил, че е успял да извика духа на живия Сатана. За доказателство показал шепа косми и няколко изрязани нокътя и очевидно хората са му повярвали, или поне достатъчно хора, които образували тълпа, нападнали го и едва не го убили в преддверието на Брамфорд.
— Шегуваш се — каза Розмари.
— Говоря съвсем сериозно. След няколко години започнала историята с господин Кит Кенеди и някъде около 1920-та къщата била полупразна.
— Знаех за Кит Кенеди и Пърл Еймс, — намеси се Гай — но не знаех, че Ейдриън Маркато е живял там.
— И онези сестри — потръпна Розмари.
— Само заради Втората световна война и жилищна криза — каза Хъч — къщата се е напълнила отново. Сега има престижа на стара аристократична сграда, но през двадесетте години са я наричали Черния Брамфорд и разумните хора са я отбягвали. Пъпешът е за дамата, нали, Розмари?