— Моля ви — каза тя. — Умолявам ви.
Той замълча.
— Ще дойда при вас и ще ви обясня — каза тя. — Не мога да остана тук.
— Елате в кабинета ми в осем часа — каза той. — Така добре ли е?
— Да — рече тя. — Да. Благодаря ви. Доктор Хил?
— Какво има?
— Съпругът ми може да ви потърси и да пита дали съм се обаждала.
— Няма да разговарям с никого — успокои я той. — Смятам да поспя.
— Бихте ли предали същото и на секретарката си? Да не казва, че съм се обаждала? Докторе?
— Добре. Ще й кажа.
— Благодаря ви — рече тя.
— Значи в осем часа.
— Да. Благодаря.
Някакъв мъж, който стоеше с гръб към будката, се обърна щом тя излезе. Но не беше доктор Сейпърстайн, а някакъв друг човек.
Розмари стигна до Лексингтън авеню и продължи към центъра до Осемдесет и шеста улица. Влезе в едно кино, отиде в дамската тоалетна и после седна вцепенена в хладния мрак на салона, докато на екрана вървеше някакъв цветен филм. След малко стана и отиде с куфара си до една телефонна будка, откъдето с поръчка се обади на брат си Брайън. Никой не се обади. Върна се с куфара в киносалона и седна на друго място. Бебето не помръдваше, сигурно спеше. Филмът свърши и започна друг.
В осем без двайсет тя излезе от киното и взе такси до кабинета на доктор Хил на Западна Седемдесет и втора улица. Сигурно не бе опасно да влезе вътре, помисли тя. Сигурно щяха да я търсят в къщата на Джоан или на Хю Елиз. Но не и в кабинета на доктор Хил в осем часа вечерта, особено ако секретарката му им е казала, че тя не се е обаждала. Все пак, за да е сигурна, тя помоли шофьора да изчака, докато влезе във входа на къщата.
Никой не я спря. Доктор Хил сам отвори вратата и я посрещна по-любезно, отколкото тя очакваше, съдейки по неохотата му да я приеме. Беше си пуснал мустаци, руси и едва забележими, но все пак приличаше на доктор Килдеър. Беше облечен в спортна карирана риза в синьо и жълто.
Влязоха в стаята за консултации, два пъти по-малка от тази на доктор Сейпърстайн, и там Розмари му разказа историята си. Тя седеше, опряла ръце на облегалките на стола, с кръстосани глезени и говореше тихо и спокойно, защото знаеше, че и най-малкият признак на истерия можеше да го накара да не й повярва и да я помисли за луда. Разказа му за Ейдриън Маркато, за Мини и Роман, за болката, от която бе страдала месеци наред и за билковата напитка и пастите, за Хъч и за книгата „Всички те са магьосници“, за билетите за „Вълшебства“, за черните свещи и за вратовръзката на Доналд Баумгарт. Опитваше се всичко то да звучи свързано и последователно, но не успяваше. Все пак успя да му разкаже всичко, без да прояви и най-малък признак на истерия. Накрая му каза за грамофона и доктор Шанд, за това как Гай беше изхвърлил книгата и за неволното разкритие на мис Ларк.
— Може би комата и слепотата са били просто съвпадения — каза тя накрая, — а може би те наистина имат някаква телепатична способност да вредят на хората. Но не това е важното. Важното е, че те искат бебето. Сигурна съм, че това е целта им.
— И на мен ми се струва, че е така — каза доктор Хил. — Особено като се има предвид интереса, който са проявили към вас от самото начало.
Розмари затвори очи и се опита да не заплаче от облекчение. Той й вярваше. Не я мислеше за луда. Тя отвори очи и го погледна спокойно и сдържано. Той си записваше нещо. Дали всичките му пациенти го обичаха? Дланите й бяха мокри. Тя ги плъзна по страничните облегалки на стола и ги притисна към роклята си.
— Казвате, че името на този лекар е Шанд, така ли? — попита той.
— Не, доктор Шанд е просто един от групата — отвърна Розмари. — Един от сборището им. Името на лекаря е Сейпърстайн.
— Ейбрахам Сейпърстайн?
— Да — смутено отвърна Розмари. — Познавате ли го?
— Срещал съм го един-два пъти — каза доктор Хил и продължи да пише.
— Ако го види — каза Розмари — и даже ако разговаря с него, човек никога не би си помислил, че той…
— Да, по никой начин — съгласи се доктор Хил и остави писалката. — Именно затова се казва, че не бива да съдим за хората по тяхната външност. Искате ли да постъпите в болница „Синай“ още сега, тази вечер?
— Много бих искала — усмихна се Розмари. — Възможно ли е?
— Ще се наложи да използвам връзките си — каза доктор Хил.
Той стана и се приближи към отворената врата на стаята за преглед. — Сега най-добре да легнете и да си починете — каза той и протегна ръка към тъмната стая зад себе си. Тя се освети от студено сини луминесцентни лампиони. — Ще видя какво мога да направя и после ще ви прегледам.