Тя се намираше между леглото и стената и беше твърде едра, да се качи на леглото и да им избяга.
Те се приближиха към нея.
— Знаеш, че няма да позволя никой да те нарани, Роз — каза Гай. Тя посегна към телефона и го удари със слушалката по главата. Той я хвана за китката, а мистър Фонтейн улови другата й ръка и телефонът падна на земята, когато той грубо я дръпна с изненадваща за възрастта си сила.
— Помогнете ми, по… — изпищя тя, но някой натика в устата й кърпа и я притисна с малка, но силна ръка.
Завлякоха я далеч от леглото, за да може доктор Сейпърстайн да застане пред нея със спринцовката и тампон памук. Тогава усети контракция, по-силна от всички досега, като че гигантски клещи притискаха кръста й и тя стисна очи от болка. За миг престана да диша, после пое дъх през ноздрите си, като трепереше от болка. Усети как една ръка сръчно опипа корема й, като лекичко натискаше с върховете на пръстите.
— Чакайте, чакайте — каза доктор Сейпърстайн. — Май дойде време да раждаме.
Тишина. После някой в коридора прошепна новината:
— Болките започнаха!
Тя отвори очи и се втренчи в доктор Сейпърстайн, като жадно поемаше дъх през носа, понеже болката беше поутихнала. Докторът й кимна окуражително и внезапно хвана ръката й, която държеше мистър Фонтейн, докосна я с памучето и я прободе с иглата.
Тя изтърпя инжекцията без да се опитва да помръдне, прекалено уплашена и зашеметена.
Той изтегли спринцовката и разтри мястото първо с пръст, после и с памука.
Тя видя, че жените разпъваха и приготвяха леглото.
Тук ли?
Нима тук?
Не трябваше ли да роди в болница! В модерно обзаведена болница със сестри, с всички удобства и всичко да е чисто и стерилно!
Тя се замята безпомощно, но отвсякъде я държаха.
— Всичко ще бъде наред, миличка — говореше Гай в ухото й. — Кълна се в Бога, че ще се оправиш! Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи! Недей така да се мяташ, Роз, моля те, недей! Давам ти честната си дума, че ще се оправиш!
И после още една контракция.
И после я положиха на леглото, а доктор Сейпърстайн й постави нова инжекция.
И мисис Гилмор бършеше запотеното й чело.
И звънна телефонът.
И Гай каза „Не, няма нужда, отменете го, моля.“
И още една контракция, но този път слаба, толкова слаба, като че ли не нейното тяло я усещаше. Всичко около нея се завъртя.
Значи е било безсмислено да прави упражненията. Всичките й усилия са били напразни. Това изобщо не беше естествено раждане. Тя не помагаше на бебето, даже престана да вижда.
„О, Анди, Анди или Джени, съжалявам, милото ми! Прости ми!“
Част трета
Първа глава
Светлина.
Таванът в спалнята.
И болка между краката й.
И Гай, седнал до леглото, загледан в нея с угрижена, несигурна усмивка.
— Здрасти — рече той.
— Здрасти — отвърна тя.
Болката беше ужасна.
И тогава си спомни. Всичко беше минало. Беше свършило. Бебето се беше родило.
— Добре ли е то? — попита тя.
— Да, много е добре — отвърна той.
— Какво е?
— Момче.
— Момче? Наистина ли?
Той кимна.
— И казваш, че е добре?
— Да.
Тя затвори очи и след малко пак ги отвори с усилие.
— Обади ли се в „Тифани“? — попита тя.
— Да — отвърна Гай.
Тя затвори очи и заспа.
По-късно си припомни неща. — Лора-Луис седеше до леглото и четеше „Рийдърс Дайджест“ с помощта на лупа.
— Къде е то? — попита Розмари.
— Божичко, скъпа! — Лора-Луис подскочи от изненада и притисна лупата към гърдите си. — Как ме стресна само! Отдавна ли си будна? Боже мой! — Тя затвори очи и задиша дълбоко.
— Бебето. Къде е? — пак попита Розмари.
— Почакай малко — рече Лора-Луис, като се изправи и затвори списанието. — Ей сега ще повикам Гай и доктор Ейб. Те са тук, в кухнята.
— Къде е бебето? — попита Розмари, но Лора-Луис излезе от стаята без да отговори.
Тя се опита да се изправи, но безпомощно падна назад. Ръцете й бяха омекнали и отказваха да се подчиняват. Болката между краката я прорязваше като с нож. Тя лежеше и чакаше и си спомняше последните събития едно по едно.
Беше вечер. Часовникът показваше девет и пет.
Най-после влязоха Гай и доктор Сейпърстайн със сериозни и решителни лица.