— Не и ако още чака самолета, това е невъзможно! — каза мистър Фонтейн и всички останали се разсмяха. После настъпи тишина. В балната зала от съня първо беше разговаряла с Джаки Кенеди, после тя си беше отишла и тогава всички те се бяха събрали около нея, цялото сборище; бяха голи, пееха и обикаляха в кръг около нея. Нима всичко това наистина се беше случило? Роман, в черната си копринена мантия беше рисувал фигури по тялото й, а доктор Сейпърстайн му подаваше чаша с червена боя. Червена боя? Или кръв?
— О, по дяволите, Хаято — чу тя гласа на Мини. — Ти просто ме занасяш! Тук казваме „майтапиш се с мен“.
Мини? Върнала се е от Европа? А сигурно и Роман? — Но нали едва вчера беше получила картичка от Дубровник, в която пишеше, че възнамеряват да останат още!
А може би изобщо не бяха заминавали?
Сега беше точно до входа на всекидневната. Виждаше полиците с книги, шкафовете за картотеки и масите за бридж, отрупани със списания и купчини пощенски пликове. Явно сборището беше в другия край на стаята. Чуваше се смях, тихи разговори, звъненето на леда в чашите.
Розмари хвана ножа по-здраво и пристъпи напред. Застана неподвижно, вторачена в групата.
В другия край на стаята, в големия еркер на прозореца имаше черно бебешко кошче. Цялото беше черно, но стените му се диплеше черна тафта и имаше нещо като гюрук с волани от черна коприна. На гюрука беше забодена с карфици черна панделка, на която висеше някакво украшение от сребро.
Мъртво ли е? Но не, още докато си мислеше това, видя как коприната потрепна, а сребърното украшение се заклати.
Той беше там вътре. В онова украсено с чудовищна перверзност от магьосниците кошче.
Сега видя, че сребърното украшение всъщност представлява обърнато разпятие. Черната панделка беше завързана на възел около глезените на Исус.
Мисълта, че бебето й лежи само и безпомощно сред кощунство и ужас я докара почти до сълзи и внезапно изпита копнеж да не прави нищо. Искаше й се само да падне на колене и да заридае, да се предаде пред това огромно и невъобразимо зло. Все пак устоя на това желание, стисна очи, за да спре сълзите, каза бързо наум една молитва и събра цялата си решителност и омраза. Омраза към Мини, Роман, Гай, доктор Сейпърстайн — към всички онези, които искаха да й отнемат Анди и да го използват за гнусните си ритуали. Тя избърса потните си длани в пеньоара, отметна косите от лицето си, хвана по-здраво дебелата дръжка на ножа и пристъпи напред, така че всички те да могат да я видят и да знаят, че е дошла.
Колкото и да беше безумно, те не я забелязваха. Продължиха да си приказват, да пият, очевидно чудесно се забавляваха, като че тя беше някакъв призрак или пък си беше в леглото и сънуваше всичко това. Мини, Роман, Гай (договора значи!), мистър Фонтейн, двамата Уийс, Лора-Луис и някакъв млад очилат японец с прилежен вид — всички те се бяха събрали под един портрет на Ейдриън Маркато, който висеше над камината. Единствено той я виждаше. Изпепеляваше я с поглед, неподвижен, могъщ и все пак безпомощен, нарисуван.
Сега я видя и Роман, остави чашата си и докосна ръката на Мини. Настъпи тишина и онези, които седяха с гръб към нея се обърнаха с изненадани лица. Гай понечи да стане, но отново седна. Лора-Луис притисна ръце към устата си и заскимтя.
— Бързо в леглото, Розмари! Знаеш, че не бива да ставаш и да се движиш — викна Хелън Уийс, която или беше луда, или опитваше някакъв психологически метод.
— Това майката? — запита японецът и когато Роман кимна утвърдително, изсъска нещо и заразглежда Розмари с интерес.
— Тя е убила Лиа — извика мистър Фонтейн и се изправи. — Убила е моята Лиа. Казвай къде е тя? Ти ли уби моята Лиа?
Застанала неподвижно, Розмари ги гледаше, гледаше Гай. Той се изчерви и сведе очи.
— Да — отвърна Розмари и хвана ножа по-здраво. — Убих я. Намушках я с ножа. После го изчистих и ще убия всеки, който се приближи. Кажи им колко е остър, Гай!
Той не отвърна. Мистър Фонтейн седна с ръка на сърцето. Лора-Луис продължи да вие.
Без да ги изпуска от поглед, Розмари прекоси стаята и се приближи към кошчето.
— Розмари… — започна Роман.
— Млъквай — сопна се тя.
— Преди да погледнеш…
— Млъквай — повтори ря. — Ти си в Дубровник. Не те чувам.
— Остави я — рече Мини.
Тя продължи да ги гледа, докато не стигна до кошчето, което беше обърнато към тях. Със свободната си ръка тя хвана покритата с черно дръжка в долния край на кошчето и бавно и нежно го завъртя към себе си. Тафтата прошумоля, а краката на кошчето изскърцаха.