Тя го погледна.
— Помисли си, Розмари — каза той и се изправи.
— Не съм я убила — каза тя.
— О, така ли?
— Само й дадох хапчета — обясни тя. — В момента спи.
— Значи така.
На входната врата се позвъни.
— Извини ме — каза той и тръгна да отвори. — Все пак си помисли — подхвърли той през рамо.
— О, господи — пак простена тя.
— Стига с това „О, Господи“, защото ако не млъкнеш, ще те убием — каза Лора-Луис, като люлееше кошчето. — Ще минем и без твоето мляко.
— Ти млъквай — каза Хелън Уийс, като се приближи към Розмари и пъхна една навлажнена носна кърпа в ръката й. — Розмари е Негова майка, независимо от това как се държи. Не забравяй това и се дръж както подобава.
Лора-Луис промърмори нещо под носа си.
Розмари избърса лицето си с хладната кърпичка. Японецът, седнал на възглавница в отсрещния край на стаята, срещна погледа й, ухили се и кимна с глава. В ръцете си държеше отворен фотоапарат и го зареждаше с филм. После го насочи към бебешкото кошче, като кимаше и се усмихваше. Розмари наведе глава и се разплака, като бършеше с кърпичка очите си.
Влезе Роман, хванал под ръка як хубав мъж, с много тъмен загар, облечен в снежнобял костюм и бели обувки. Мъжът носеше голяма кутия, увита в светлосиня хартия с нарисувани мечета и захарни пръчки. От кутията се разнасяше някаква мелодия. Всички се събраха да го посрещнат и да му стиснат ръката. През плач, Розмари дочу „безпокояхме се“ и „колко се радвам“ и „летището“ и „Ставропулос“. Лора-Луис отнесе кутията при бебето, показа му я, разклати я, за да чуе бебето мелодията и я остави на перваза на прозореца. Там имаше още много кутии в подобни опаковки, а някои от тях бяха увити в черна хартия и привързани с черни панделки.
— Точно след полунощ на двайсет и пети юни — каза Роман. — Това прави половин година след… нали се сещаш? Не е ли чудесно?
— Но защо си толкова изненадан? — засмя се новодошлият и разпери ръце. — Нали Едмон Лотреамон предсказа датата двайсет и пети юни още преди триста години?
— Точно така — усмихна се Роман. — Но сбъдването на поне едно от предсказанията му може да се сметне за новост!
Всички се разсмяха.
— Елате, приятелю — каза Роман и поведе госта към кошчето. — Елате да Го видите. Елате да видите Младенеца.
Всички заобиколиха кошчето, където усмихната стоеше Лора-Луис, все едно че предлагаше някаква стока, и с безмълвно възхищение се загледаха в бебето. След няколко секунди новодошлият коленичи.
Влязоха Гай и мистър Уийс, но изчакаха до входа на всекидневната, докато новодошлият се изправи. После Гай се приближи към Розмари.
— Тя ще се оправи — рече той. — Ейб остана при нея. — Беше свел поглед към Розмари и смутено бършеше ръце в панталоните си. — Обещаха ми, че нищо няма да ти се случи. А всъщност и досега нищо лошо не е станало. Представете си, че бебето наистина беше умряло при раждането. Нямаше ли да бъде същото? А толкова много получаваме в замяна, Роз.
Тя остави кърпичката на масата и го изгледа. После го заплю с всичка сила. Той се изчерви и се обърна, като бършеше сакото си. Роман го хвана за ръка и го представи на новодошлия, Аргирон Ставропулос.
— Сигурно сте много щастлив — каза Ставропулос, като стисна с две ръце ръката на Гай. — Нима онази жена е майката? Но защо по… Роман го дръпна настрана и му зашепна нещо на ухото.
— Ето — каза Мини и поднесе на Розмари голяма чаша горещ чай. — Изпий го и ще се почувстваш по-добре.
Розмари погледна първо чашата, а после вдигна очи към Мини.
— Какво има в чая? — попита тя. — Може би пак корени от танис?
— Абсолютно нищо, освен захар и лимон — каза Мини. — Най-обикновен черен чай. Хайде, изпий го.
И тя остави чашата на масата до носната кърпичка.
Единственото, което можеше да направи, бе да го убие. Очевидно. Да изчака, докато всички седнат в другия край на стаята, после да изтича до кошчето, да блъсне Лора-Луис, да го грабне и да го хвърли през прозореца. А после и тя да скочи. „Майка убива бебето си и се самоубива в Брамфорд“, представи си тя вестникарските заглавия.