Тя завърза връзките на ризката по-хлабаво.
Горкичкото.
Не можеше да бъде изцяло лош, просто не можеше. Дори и да беше наполовина Сатана, не беше ли и неин? Наполовина добър, обикновен, разумен човек? Ако тя действа срещу тях, ако му влияе добре, напук на тяхното лошо влияние…
— Ти си имаш своя стая, знаеш ли? — каза тя нежно, като разпови одеялцето му, което също го обвиваше прекалено стегнато. — Тя е с тапети в бяло и жълто и креватче с жълти крачета. Там няма нито едно петънце от това грозно черно, което те заобикаля. Ще ти я покажа, когато си готов за следващото хранене. А ако искаш да знаеш, аз съм дамата, от която иде млякото, с което се храниш. Бас държа, че досега си мислел, че млякото идва от бутилки, нали така? Не, не е така. Млякото го дава мама и аз съм твоята майка. Точно така, нацупени господинчо. Но май теб това не те вълнува особено.
Възцарилата се тишина я накара да се огледа. Всички се събираха около нея и я наблюдаваха от известно разстояние.
Усети, че се изчервява и отново се наведе да подпъхне одеялцето около бебето.
— Остави ги да гледат — каза тя. — Не ни интересуват, нали? Само искаме да ни е топличко и уютно, харесва ли ти така? Ето така. По-добре ли е?
— Аве Розмари — извика Хелън Уийс.
После и другите го подеха. „Аве Розмари“. „Аве Розмари“. Мини, Ставропулос и доктор Сейпърстайн. „Аве Розмари“ извика и Гай. Лора-Луис само беззвучно помръдна устни.
— Аве Розмари, майка на Ейдриън!
— Аве Розмари, майка на Ейдриън! — каза Роман.
Розмари вдигна поглед от кошчето.
— Името му е Андрю — каза тя. — Андрю Джон Удхаус.
— Ейдриън Стивън — настоя Роман.
— Виж какво, Роман — започна Гай.
— Толкова ли е важно името? — намеси се и Ставропулос, като докосна ръката на Роман.
— Важно е. Много е важно — настоя Роман. — Името Му е Ейдриън Стивън.
— Разбирам защо искаш да го кръстиш така — каза Розмари, — но съжалявам, няма да се съглася. Името му е Андрю Джон. Той е мое дете, а не ваше и по този въпрос няма смисъл да спорим. За името и за дрехите. Не може през цялото време да носи черно.
Роман понечи да каже нещо, но Мини го спря, като извика „Слава на Андрю“, като го гледаше право в очите.
Всички останали запригласяха „Слава на Андрю“, „Аве Розмари, майка на Андрю“ и „Слава на Сатаната“.
— Не ти харесваше „Ейдриън“, нали? — запита нежно Розмари, като гъделичкаше бебето по коремчето. — Сигурна съм, че не. „Ейдриън Стивън“! Ама че име! И моля те, престани да се мръщиш. — Тя го натисна по нослето. — Знаеш ли вече да се усмихваш, Анди? Кажи знаеш ли? Хайде, мъничък Анди, знаят ли смешните очички да се усмихват? Хайде, Анди, усмихни се на мама. — Тя разлюля сребърното украшение. — Хайде, Анди — рече тя. — Само една мъничка усмивчица. Хайде, сладичък Анди.
Японецът се промъкна напред с фотоапарата си, клекна и бързо направи няколко снимки една след друга.