Антон Павлович Чехов
Беда
Стругарят Григорий Петров, отколе познат като чудесен майстор и в същото време като най-безпътен селяк в цялата Галчинска община, кара своята болна бабичка в земската болница. Трябва да извърви към тридесет километра, а пътят е толкова ужасен, че с него не може да се справи държавният пощальон, а камо ли такъв мързеливец като стругаря Григорий. Точно насреща му бие остър, студен вятър. Във въздуха, накъдето и да погледнеш, се въртят облаци снежинки, така че не може да се разбере от небето ли вали сняг или от земята. От снежната мъгла не се виждат нито полета, нито телеграфни стълбове, нито гори, а когато срещу Григорий духне много силно вятърът, тогава не се вижда дори хамутът. Пусталата, слабосилна кобилка се тътри едвам-едвам. Цялата й енергия отиде, за да извлича краката си от дълбокия сняг и да опъва напред шия. Стругарят бърза. Той неспокойно подскача на капрата и постоянно шиба с камшика конския гръб.
— Ти, Матрьона, не плачи... — ломоти той. — Потърпи малко. С божа помощ ще стигнем в болницата и веднага онова там, в тебе... Ще ти даде Павел Иванич капчици или кръв ще нареди да ти пуснат, или пък може на негова милост да е угодно с някакъв спиртец да те разтрие и то, такова... ще се отмахне от страната ти. Павел Иванич ще направи каквото трябва... Ще погълчи, ще потропа с крака, но ще го направи... Славен човек е, услужлив, господ здраве да му дава... Веднага щом пристигнем, първо на първо ще изскочи от своята стая и ще захване да ме кастри. „Как? Защо? — ще се развика. — Защо идеш по никое време? Да не съм някакво куче, та цял ден да се разправям с вас, дяволи? Защо не дойде сутринта! Вън! Веднага да се махаш. Утре ела!“ А пък аз ще му река: „Господин докторе! Павел Иванич! Ваше високоблагородие!“ Върви де, да опустееш макар! Дий!
Стругарят шиба кончето и без да поглежда старицата, продължава да си мърмори под носа:
— „Ваше високоблагородие! Кълна ви се, като пред бога... ето ви кръст, излязох призори. Къде мога навреме да стигна, като господ... боже мили... се е разгневил и изпратил такава виелица. Сами благоволете да видите... Колко по-благородни коне и пак не могат да тръгнат, а моят, сами благоволете да видите, не е кон, а срамотия!“ А Павел Иванич ще се намръщи и ще се развика: „Знаем ви ние! За всичко намирате оправдание! Особено ти, Гришка! Отдавна те познавам! Барем пет пъти в кръчма си се отбивал!“ А пък аз ще му река: „Ваше високоблагородие, да не съм злодеец някакъв аз или безбожник? Бабичката душа бере, умира, а пък аз ще взема по кръчмите да тичам! Какво говорите, моля ви се! Пусти да останат тия кръчми!“ Тогава Павел Иванич ще заповяда да те отнесат в болницата. А пък аз ще падна в краката му... „Павел Иванич! Ваше високоблагородие! Благодаря най-покорно! Простете нас, глупавите, проклетите, не ни забелязвайте на нас, простите селяци! Нас с ритници трябва да ни изхвърлят, а пък вие благоволихте да се безпокоите, крачетата си в снега да цапате!“ А Павел Иванич ще ме погледне тъй, сякаш иска да ме удари, и ще рече: „Наместо да се бухаш в краката ми, по-добре щеше да бъде, глупако, да не плюскаш водка и да жалиш старицата. Пердах трябва за тебе!“ — „Наистина пердах, Павел Иванич, бог да ме убие, пердах! Но как да не ви се кланяме до земята, като вие сте наши благодетели, родни бащи? Ваше високоблагородие! Честна дума... като пред бога... плюйте ми в очите, ако излъжа: щом моята Матрьона, така де, оздравее и стъпи на краката си, всичко, което благоволите да ми заповядате, всичко за ваша милост ще направя! Табакерчица, ако желаете, от карелска бреза... топки за крокет, кегли мога да изстружа същински задгранични... всичко ще направя за вас! Нито копейка няма да ви взема! В Москва за такава табакерка четири рубли ще ви вземат, а пък аз нито копейка.“ Докторът ще се засмее и ще рече: „Е, добре, добре... Чувствувам! Само жалко, че си пияница“... Аз, мое старо, разбирам как трябва да се отнасям с господата. Няма такъв господин, с когото не бих съумял да поприказвам. Само да помогне бог да не объркаме пътя. Брей, че мете! Целите ми очи налепи.
И стругарят бърбори безкрай. Ломоти несъзнателно, за да заглуши поне донякъде тежкото си чувство. На езика му има много думи, но мислите и въпросите в главата му са още по-много. Нещастието сполетя стругаря ненадейно, изневиделица и сега той съвсем не може да се съвземе, да дойде на себе си, да съобрази. Живееше си до тоя ден спокойно, сякаш в пиянска полузабрава, без да познава мъка, нито радост и изведнъж чувствува сега в душата си ужасна болка. Безгрижният лентяй и пияница, без да ще, се намери в положението на човек зает, загрижен, бързащ и дори борещ се с природата.
Стругарят си спомня, че бедата започна снощи. Когато снощи се прибра в къщи, както винаги пиян, и по стар навик започна да ругае и да размахва юмруци, старицата погледна своя лудньо тъй, както никога по-рано не го беше гледала. Обикновено изразът на нейните старешки очи беше мъченически, кротък както у много бити и зле хранени кучета, а сега тя гледаше сурово и неподвижно, както гледат светиците от иконите или умиращите. С тези особени и недобри очи започна нещастието. Обърканият стругар измоли от съседа си кончето и сега кара старицата в болницата с надежда, че Павел Иванич с прахчета и мехлеми ще върне на старицата по-раншния поглед.