— Ти, Матрьона, такова... — бърбори той. — Ако Павел Иванич попита бил ли съм те, или не, казвай „не“, и толкоз! Пък аз вече няма да те бия. Ето ти кръст. Пък и да не съм те бил от злоба? Бил съм те ей тъй, без много да му мисля. Аз те жаля. Друг нямаше да го заболи, пък аз, ей на, возя те... грижа се. Ама пък вее ли, вее! Господи, да бъде волята ти!Да помогне бог пътя само да не сбъркаме... Какво, боли ли те страната? Матрьона, защо мълчиш? Питам те: боли ли те страната?
Чудно му се вижда, дето върху лицето на старицата не се топи снегът, чудно, дето самото лице някак особено се е изопнало, получило е бледосив, калновосъчен цвят и е станало строго, сериозно.
— Каква си глупава! — бърбори стругарят. — Аз ти говоря от сърце, като пред бога, а ти такова... Каква си глупава! Ама ще река да не те карам при Павел Иванич!
Стругарят отпуща поводите и се замисля. Да погледне към старицата, не се решава: страшно е! Да й зададе въпрос и да не получи отговор — също е страшно. Най-сетне, за да свърши с неизвестността, той, без да поглежда старицата, напипва студената й ръка. Повдигнатата ръка пада като камшик.
— Умряла е, види се. Ами сега!
И стругарят заплаква. Не му е толкова жално, колкото му е досадно. Мисли си: колко бързо става всичко на този свят! Незапочнало още неговото нещастие — и развръзката му вече готова. Не свари той да поживее със старицата, да й поприказва, да я погали, а тя вече умря. Четиридесет години живя с нея, но тези четиридесет години преминаха сякаш в мъгла. Не можа да усети живота от пиянство, побоища и нужда. И за зла чест старицата умря тъкмо когато той почувствува, че я жали, че не може да живее без нея, че е страшно виновен пред нея.
— А пък тя ходеше ръка да подлага! — спомня си той. — Самият аз съм я пращал да проси от хората хляб, невидяло се! Тя, глупачката, трябваше още десетина години да поживее, а пък то комай сега си мисли, че аз и наистина съм такъв... Майко пресвята, къде, по дяволите, отивам? Сега не трябва лекуване, а погребение. Обръщай!
Стругарят обръща назад и с все сила почва да шиба кончето. Пътят от час на час става все по лош и по-лош. Сега вече хамутът никак не се вижда. От време на време шейната налита върху някоя млада елица, тъмният предмет одрасква ръката на стругаря, трепва пред очите му и полето на зрението пак става бяло и се върти.
„Да почнех живота отново...“ — мисли стругарят.
Спомня си той, че Матрьона преди четиридесет години беше млада, красива, весела, от богат дом. Дадоха му я за жена, защото се полъгаха по неговата сръчност. Всичко беше налице за добър живот, но бедата бе там, че след като се напи подир сватбата си и се търколи на печката, той като че досега още не се е събудил. Сватбата си той помни, но какво беше подир сватбата, убий го — не помни освен това, че пиеше, лежеше и се биеше. Така пропаднаха четиридесет години.
Белите снежни облаци почват полека-лека да сивеят. Сдрачава се.
— Къде отивам? — сепна се изведнъж стругарят. — Трябва да погребвам, а съм тръгнал за болницата... Гаче съм изумял.
Стругарят отново обръща назад и отново почва да шиба кончето. Кобилката напряга всичките си сили, пръхти и тича в ситен тръс. Стругарят току плющи по гърба й... Отзад се чува някакво тракане и той, макар да не поглежда, знае, че трака главата на покойницата върху шейната. А въздухът става все по-тъмен и по-тъмен, вятърът — все по-студен и по-остър...
„Отново да заживеех... — мисли стругарят — нов инструмент щях да си купя, поръчки ще вземам... парите на бабичката ще давам... да!“
Но ето че изтърва поводите. Търси ги, иска да ги вдигне и не може; ръцете му не работят...
„Все едно... — мисли си той. — Кончето само ще върви, то знае пътя. Да можех да подремна сега... Дорде сторим там погребение ли, панихида ли, да можех да полегна.“
Стругарят затваря очи и дреме. Подир малко чува, че конят спира. Отваря очи и вижда пред себе си нещо тъмно, прилично на къща или купна...
Трябва да слезе от шейната и да разбере каква е работата, но цялото му тяло е обхванато от такава леност, че по-добре да замръзне, отколкото да се мръдне от мястото си... И той кротко заспива.