Пробужда се в голяма стая с боядисани стени. От прозорците струи ярка слънчева светлина. Стругарят вижда пред себе си хора и преди всичко иска да се покаже солиден човек, който има представа за нещата.
— Панихидчица ще трябва, братлета, за старата! — казва той. — Да се каже на отчето...
— Добре, добре! Лежи си! — прекъсва го нечий глас.
— Душице! Павел Иванич! — учудва се стругарят, като вижда пред себе си доктора. — Вашескородие! Благодетелю!
Иска да скочи и да се бухне в краката на доктора, но чувствува, че ръцете и нозете му не го слушат.
— Ваше високородие! Краката ми къде са! Де ми са ръцете?
— Прости се с ръцете и с краката... Оставил си ги да замръзнат! Е, е... защо плачеш? Поживя си, слава богу! Горе-долу изкара едно шестдесет — стига ти!
— Нещастие!... Вашескородие, това е нещастие! Извинете ме великодушно! Още пет-шест годинки да бях...
— Защо?
— Конят е чужд, трябва да го върна... Старата да погреба... И как бързо става всичко на този свят! Ваше високородие! Павел Иванич! Табакерчица от карелска бреза, най-хубава! Крокетче ще изстружа!
Докторът маха с ръка и излиза от стаята. На стругаря — амин!
1885