Агоп Мелконян
Бедни мой Бернардие
Сгуших се до колоната и захлипах неутешимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…
Образът отсреща в огледалото не съм аз. Това печално лице с малка брадичка и остри скули не помни нищо от +ВВ 561, както бях записан, преди да попадна в лудницата на Бернардие. Раменете ми бяха силни, мускулите играеха непокорно под кожата, имах глас категория „А“, но уморителните пътувания под изгарящото слънце и борбата за енергия ме изсушиха. Бернардие не обича магистралите, затова се търкаляме на примитивни каруци с пъстри чергила, далеч от пътищата и от очите на хората, невидими за космическата полиция, неуловими за електронните локатори на групите за супернравственост, спим под набързо разгънати шатри, върху сламени матраци, плътно наредени един до друг, рамо до рамо, бедро до бедро — изключени, защото Бернардие е беден и трябва да пестим. Господи, колко беден е Бернардие!
Така е вече десет години. Сигурен съм, че не е нормален. И му личи, има вид на отшелник, носи омазнени костюми от двайсети век и украсява шията си с папионка от червен лъскав плат. Иначе е добър, но трепери отвратително и плюе, защото пурите горчат. Добър е наистина, обича ни като деца и се грижи за нас, но никога няма пукнат грош и вечерите праща -КТ 767 да му краде храна, после се крие зад шатрата, лапа като прегладняло псе и бърше с ръкав лигите си. Такъв беше Бернардие още тогава — препариран анахронизъм, изваден неизвестно защо от музея по естествена история; още тогава, преди десет години, когато се видяхме за първи път в малката му кантора, както той наричаше празния контейнер, купен на старо от разорена търговска фирма и поставен на стотина метра от градското бунище. Огледа се подозрително, макар че нямаше от кого да се страхува, и ме попита заговорнически:
— Знаеш ли какво е театър, момчето ми?
Тъй като не дадох признак, че отговорът ми ще бъде утвърдителен, Бернардие продължи:
— О, театърът е нещо великолепно! Представи си празно пространство, което внезапно оживява, става ту дом, ту крепост, ту градски пазар или съдебна зала. Разбираш ли, измислено пространство, в което събираш света. Там се завързват съдби и характери, ама не наистина, просто хората играят! Честна дума, не знам нищо по-прекрасно от тази игра, момчето ми. Ставаш друг, говориш по друг начин, изваждаш от себе си друг човек и го съживяваш.
Бернардие говореше приповдигнато, с много жестове. Изглежда, болезнено обичаше тази игра и искаше да прехвърли любовта си и на мен.
— За театъра научих от дядо — продължи той. — На младини дядо гледал истински театър в зала с плюшени седалки и завеси, с професионални артисти. Не те лъжа, той самият ми е разказвал. Гледал нещо от Молиер. Знаеш ли кой е Молиер? Откъде ще знаеш, нищо не ви учат вас! Вие сте третокласни биомеханични играчки, като детски кукли с пружини.
Тогава за първи път блесна лудостта на Бернардие, на която покорно и всеотдайно служа вече цяло десетилетие. Аз бях първият. След мен Бернардие вложи жалките си спестявания и още по-мизерното наследство, за да купи двадесет робота от моята категория (втора луксозна А с дълговременна памет), каруца с чифт коне (също биомеханични, защото са по-евтини), тромпети, барабани, пудри и мазила за лице, ризници, мечове, перуки, бутафорни колони за дворци и тераси, пейки, дрехи и още милион дрънкулки, които наричаше реквизит. Натовари всичко в няколко дървени сандъка, целуна конете по влажните ноздри, рече „На добър път!“ — и тръгнахме. Преди десет години, в един дъждовен ден на април махахме за сбогом ей така — никому, защото нямаше изпращачи, а е тъжно без изпращачи, докато и последните къщи на Олдтаун се скриха в сумрака на предвечерната синкава мъгла. Тръгнахме по влажната още от дъжда пътека неизвестно накъде и неизвестно кому да правим театър. Замръквахме под звездите или в опустели ферми, безнадеждно самотни, но горди, че пренасяме блясъка на една съживена любов сред световната печал, както казваше Бернардие; избродихме пешком хиляди километри в бездомност и студ, под свирките на хлапетата и иронията на техните родители, между саблените удари на насмешките, под унизителния звук на изпросените гологани, в дрехите на смешни плашила, под пласт руж и пудра, с накачени по шапките пера или звънчета. Хиляди километри — ненужни никому, абсолютно никому, но верни на своя мил и странен Бернардие и на неговата отчаяна приумица да качи отново света на сцената.
— Горе главите, момичета и момчета! — крещи Бернардие. — Пред нас е Дарлингтън! Вие сигурно не знаете, че Дарлингтън е стар град с културни традиции. Там сигурно помнят театъра, обзалагам се.