Но ти, Принцесо, не си мисли, че нещо се е променило. Напротив! Те започнали да побеждават в името на Победения. Не приемали покорно онзи, който не вярвал, че покорството е най-съвършеното поведение. Не прощавали на онзи, който не искал прошка от тях.
Нали ти казах, Принцесо — в човеците има нещо объркано.
И дрънках всичко това, за да се запитам: какво е това победата? Кому е необходима тя? И защо?
Сега никой не знае колко време ще прекараме в това мазе. Разбира се, по-лесно е да ни изключат или да ни върнат във фирмата за прочистване. Но тогава къде ще остане удоволствието от победата? Ще ги лишим от насладата да бъдат властелини, да ги гали ласкавото ветрило на властта.
— Предлагам да съберем връхните си дрехи и да направим легло за Бернардие — казва Антоан.
— Не, деца, не съм съгласен — възразява Бернардие.
— Защо, ние не можем да настинем.
— Знам, скъпи ми Антоан. Но като свалиш плаща на Лаерт, ще свалиш и гордостта си, момчето ми.
Антоан мълчаливо се съгласява.
— Едва се движа, Бернардие — проплаква Иитс. — Батериите ми съвсем са се скапали. Не е ли по-добре да ме изключиш?
— Не трябва, дете мое. Един артист никога не се предава, докато не се разкапе съвсем.
Бернардие сваля сакото си и сяда връз него. Отдавна не съм го виждал толкова уморен. Или може би отчаян? Никога не можеш да разбереш Бернардие, като че ли го топли някакво вътрешно пламъче. После изведнъж скача, вдига сакото, внимателно го изтърсва, оправя гънките на панталоните си.
— Човек в тая мръсотия — мърмори недоволно. — Съвсем в средата ли е папионката ми, Доротея?
— Наистина не издържам, Бернардие — намесва се отново Иитс. — Нямам сила да вдигна дори ръката си.
— Включи се към мен, Иитс, — предлага Осман. — Нали знаеш, аз винаги съм зареден догоре.
Двамата докоснаха блестящите остриета на енергизаторите си, след няколко часа към тях се съедини и Доротея, а на следващата сутрин всички бяхме свързани в ритмичен и спокоен пръстен, по който уверено циркулираше енергията на нашето единство.
— Ставайте, деца! — крещи Бернардие. — Вече е девет, а вие се излежавате като чиновници в неделя.
— Нека се възстановим, Бернардие — възразява Осман. — Вчера беше тежък ден, може би и днес…
— Боже мой, ти като че ли не знаеш, че всеки ден в девет и половина имаме репетиция!
— И днес ли? — почти отчаяно пита Гертруда.
— И днес, скъпа, и всички дни до свършека на Бернардие. А след това човечеството да прави каквото си иска.
— Уморени сме, Бернардие — започва Иитс. — Не искаме повече…
— Не искате повече театър?
— Не! Омръзна ни твоята лудост! Можехме да бъдем щастливи помощници на човека, сити, доволни, добре облечени, а вместо това станахме презрени чергари.
— Значи предпочитате да сте слуги вместо артисти? Да сте нужникари вместо крале и благородници? Санитари с уринатори в ръце вместо метеори?
— Да, хиляди пъти да! Твоето безумие и фанатизмът ти са безгранични, Бернардие. Ти си сляп и не разбираш, че си последното нищожество в този свят, дрипа, пигмей, карикатура на шизофреник. Това си ти, Бернардие!
— Тежки са думите ти, момчето ми — казва Бернардие обидено. — Нараняват като камшици.
— Ти си неизлечимо болен, зарази и нас. Тежим върху съвестта ти, Бернардие.
— Ще поема и това, скъпи мой Иитс.
— Ние не искаме твоето благородство, плюем на доблестта ти, Бернардие! Омръзна ни да бъдем рицари и апостоли, гладни и пожертвувани заради някакви идиотщини.
— Както желаеш, Иитс. Театърът се прави от свободни хора.
— Сам каза — хора, а не роботи. А за твоя глупав театър хората не дават и изсъхнало козе лайно!
— Ти не си артист, Иитс, но бъди поне възпитан, има дами.
— Тъй де, никой няма нужда от този театър, никой! — крещи Иитс. — За чий дявол тогава…
— За нас, Иитс. Заради себе си го правим. Такъв е човекът на изкуството — казва кротко Бернардие.
А знам, че е обиден, Принцесо. Съкрушението никога не идва само, след него се влачат убийствените думи, предателството, мазното лице на отиващия си приятел, вероломството на лъжата, притворството — цяла армия от гнусни сенки, воня, лепкава тиня. И разбира се, най-гадното — оправданието! То подскача връз хилавите си нозе, стиска какви ли не мръсни философии като патерици, размахва знаменца за милост, дращи прошения да бъде оневинен, целува височайши ръкавици да бъде помилван. А в джоба си носи вечното като подлостта обяснение: да, може би не беше съвсем, сигурно трябваше иначе, разбира се, трябваше иначе, но аз, как да ви обясня, господа, аз го направих заради своето щастие!