Така е било, така е сега. Хиляди Хамлетовци са казвали на сцената тези думи, милиони са им ръкопляскали от ложите — и нищо. По-смелите са ги вдигали като знаме, изграждали са от тях барикади, зареждали са с тях винтовките си. Заради бъдещето, заради победата. Заради това бъдеще и тази победа.
— За мен ли са тези думи, принце? — чуваме гласа на полковника, изправен на вратата на килията.
— Вие сте тук? — пита Бернардие.
— Аз съм винаги тук, Бернардие. И навсякъде, където се опитват да пикаят върху реда.
— Не можете да ни забраните да играем тук, за себе си.
— Не мога, Бернардие — отговаря полковникът кротко. — И не се опитвам. Да си призная, на мен вашата игра ми хареса.
— И въпреки това?
— И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек артист, не разбираш желязната дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста на Земята, пъпът на вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да изгрява, реките трябва да текат надолу, семенцата трябва да покълват, къртиците трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!
— Но той ви харесва, господин полковник!
— Харесва ми. Може да се хареса на още сто, хиляда, на всички, но трябва, Бернардие, трябва! Защото такъв е редът. Британия е общество на свръхразумната организираност.
— Кой е измислил този ненужен ред, кой, дявол да го вземе!
— Той!
— Кой е той? Бог ли?
— Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.
— Тогава кой?
— Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният Диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува. Все едно — Той!
— А ако той греши? Ако все пак не е така?
— Не ме интересува, Бернардие. Аз съм назначен да пазя реда, а не да разсъждавам. И стига, не обичам умните дискусии и философиите.
Бернардие крачи от единия край на килията до другия и размишлява на глас:
— Той. Когото не познаваме. Когото не разбираме. Но сме длъжни да следваме волята му. Защото е той! Седи над всичко — над дълг, над радост, над изкуство, а никой не го е виждал, не го е помирисвал дори. Господи, какъв съм смешен, та той може изобщо да не съществува! Но това няма значение. По-важното е, че изисква, налага и управлява.
— Оставете това, Бернардие. Няма ли да продължите? — пита полковникът.
— Не искаме да опикаваме реда, господин полковник.
— Сърдиш се като дете. Имате няколко часа, няколко последни часа. Ще дойдат инженери от „Юнайтед роботс“ да изтрият паметите на твоите артисти. Така реши Лордполицаят.
— Това е своеволие, протестирам! Тези роботи са моя собственост!
— Ще ти бъдат заплатени, Бернардие.
— Това е беззаконие!
— Не, това е Редът, драги мой. Затова довършете вашата драма. Мога да остана, нали?
— Да, господин полковник.
— Но при едно условие: ще обещаеш, че никому няма да кажеш… Че съм останал… Че съм гледал театър…
— Обещавам, господин полковник.
Духа ужасен вятър и разнася зловония, найлонови пликове, хартиени парчета, полимерни връзки и яки. Какво ли не може да намери човек сред огромните купове на това бунище — клозетни чинии, копринени ръкавици, модни списания, магнетофонни ленти, раздрани обувки, птичи пух, бутилки, ампули, иригатори — изобщо всичко, което модерният човек купува, за да изхвърли.
Отношенията на човека със сметта винаги са ми изглеждали странни — като че ли се обичат. В магазините огромни тълпи купувачи грабят всяка приумица на индустрията за вещи и само седмица след това тези вещи идват при мен — Генералния боклукчия на Дарлингтън. Ако залепиш ухо до земята, чуваш тихо равномерно боботене. Не е пулсът на планетата, а са генератори, не са енергийните колектори, а вените на двайсет и втори век — сметопроводите.
Човекът значи в началото гълта. Хвърля милиони грошове, за да има. За насладата да има. Но животът на вещите е кратък — така ги правят, че скоро потъват в домашния стомах за първично смилане, после минават през градския черен дроб за отделяне на токсините, след това ги глътват червата, тънките и дебелите, сиреч сметопроводите, накрая мощни пулсатори ги изхвърлят през ануса на Дарлингтън. А там съм аз — Генералният боклукчия на града. Боклукчии има много, всяко говедо може да стане боклукчия, но Генералният е един. Според ценза и заслугите.