Ха, каква обувка! Другата е с тънка подметка, а тази с дебела. Господин притежателят или е ходил наклонен, или кракът му е бил по-къс. Какви ли не работи измисля умният човек! Ей на̀ сега — еднакви обувки, а с различни подметки.
Моята работа е да селекционирам отпадъците. На един куп хартиите, на друг ебонита, на трети поливинилхлорида и тъй нататък. А за това е необходимо да си образован. Вярно, с моето образование можех да стана дори иконом, но нямаше да бъда Генерален. Сега като погледна пред себе си — ширнало се огромно поле с мръсотия, дъхът ти застива. Толкова много мръсотия, че неволно събужда в гърдите ти възторг! Гледаш, гледаш, окото ти не се насища, сладко ти става, сякаш цялата планета е една необятна мръсотия! И като си помислиш, че всичко това е дело на човека, как да не изхълцаш от възхищение!
Но аз съм Генерален, тъй да се каже — надзирател. Осемнайсет робота имам на служба при мен, като редови боклукчии. Слушат ме, не мога да се оплача. Глупавички са наистина, но какво да ги правиш… Вчера идва един при мен, носи някакво камъче, какво е това, казва, господин Генерален! Гледам — черно, поресто, не мирише. Сетих се. Слушай, казвам, прости ми, роботе, това е метеорит, хондрит. Тези дребни частици са ходри, около тях това е оливин, ортопироксен, камасит, тенит. Онзи се пули: че откъде толкова знаеш, господин Генерален? Какво да му разправям.
Да си призная, понякога дори аз съм безсилен. Преди време ми носят нещо като тръба, но дървено и с дупки. Като го надуеш от единия край, свири, майка му стара. И като натискаш различни дупки, излизат различни звуци — тънки, средни, дебели. Странна работа! Знам си, че е забранена вещ. Някой го е имал тайно, даже може да си е свирел — боже, опази! А после, като са го надушили, хайде в домашния стомах. И го лепва на моя задник, аз да отговарям. От къде на къде аз! Казвам на моя човек: слушай, нито си го виждал, нито си го чувал, ясно ли е! И го изгорих. Няма заради една дървена тръба да си загубя службата.
Добра си ми е работата, добра ми е заплатата. И подчинените са добри. Само една шантава имам. Хубавичка е, ама нещо й мърда — ходи с дълги бели рокли и винаги носи на главата си венче от маргаритки. Лека е, безобидна, пее си. Като дам почивка, все се домъква при мен — да си бъбрим. Трябва да я търпя, нали съм Генерален, не е прилично да се отнасям високомерно с подчинените. Ето я, пак ще ми се лепне и почват едни безкрайни тъпи приказки.
— Ти как се казваш? — пита.
— Че не знаеш ли — аз съм Генералният боклукчия, вашият шеф.
— Това не е име, а длъжност.
— Аз съм робот — казвам. — Роботите нямат имена, само номера и длъжности по единната социална таблица.
— Имат — казва шантавата. — Аз например съм Принцесата — и сяда направо върху купчината с животински кокали.
— Не сядай там — казвам. — Току-що съм ги подредил, разваляш ми работата.
Но тя изобщо не ми обръща внимание, рови с клечка и съвсем разтурва купчината.
— А къде си бил преди това? — пита.
— Никъде, скоро съм произведен.
— Ами, лъжеш — казва шантавата. — Виж колко си стар.
— Значи съм произведен стар! — настоявам аз.
Мълчи. Какво ще ми каже тя на мен… Този свят ми е ясен, и особено въпросите със сметта. Там съм най-големият специалист, мога да различавам към четири хиляди вида отпадъци.
— Доволна ли си от работата? — питам.
— Работа като работа — отговаря тя. — Само дето не мога да търпя мръсните мъжки гащи.
— Ако е въпрос, и аз не мога да търпя дамските превръзки. Я виж, целият триста и седми парцел е пълен, но какво да правя — работа.
От хълма се спуска следобедният вятър, подема зловонията и ги разнася по цялото поле. Става хладно, но миризмата е по-страшна — вмъква се през носа и се забива направо в мозъка. Няколко пъти предложих на роботите-боклукчии да се махнат обонятелните сензори, че да работят спокойно и всеотдайно, но не, не дават — от Лигата за защита на изкуствените разуми. И се мъчим в тази смрад, а вечер ни къпят с антисептични разтвори, защото тук се въди каква ли не микроорганизмова гад…
— Понякога ми е тъжно — казва шантавата. — Струва ми се, че преди съм била принцеса, че съм излязла от някаква страшна приказка. А не помня, нищо не помня, сякаш са промили мозъка ми от миналото. Нямам минало. Защо нямам минало?
— Ех пък и ти! — отговарям. — Щом не помниш, значи не трябва да помниш. Значи това минало не е за помнене. И защо винаги носиш венче от маргаритки?
— И това не знам — почти проплаква шантавата. — Смеят ми се, не ми отивало на професията. Казвам им, че съм принцеса, а те се хилят, вдигат ми полата — да видели благородническо дупе. Защо не ме защитиш?