— Винаги така говориш, Бернардие — отвръща Осман. — Винаги обещаваш.
— Досега беше друго, момчето ми. Дарлингтън е наистина изумителен град! По-бързо, по-бързо! Малвина, облечи атлазената рокля. Ще пееш „Вечерна серенада“, нали? Моля те, искам да си най-красивата. Осман, ти не вярваш в жителите на Дарлингтън, но това няма да ти попречи да надуваш тръбата като истински кралски фанфарист. Искам тромпетът да плаче! Антоан, предния път се изложи със звънчетата. Никой не е удрял по-бездарно звънчетата от теб, бога ми. Звънчетата не са тенекиени дрънкалки, имат душа. Докосвайки ги нежно, само с върха на палката, да събудиш кристалните им сърчица, а не металната им злоба, ето така: зън-зън, зън-зън… Когато танцуваш, не си вдигай високо краката, Доротея, неприлично е. Младо хубаво момиче да си вдига краката — забранено е… Хайде, хайде, по-бързо!
Всички се суетят, ровят в сандъците, обличат най-чистите си дрехи, слагат грим, защото след малко Дарлингтън ще посрещне пътуващия театър на Бернардие. Аз имам най-хубавия глас, затова вървя отпред и крещя в хартиен конус:
— Насам, скучаещи! Насам, търсачи на прости радости! Пристига театърът на Бернардие! Вие не знаете театъра на Бернардие? Той е обиколил света, награждаван е с много медали и почести, защото нищо друго не предлага толкова усмивки и печал, тъга и възторг, ръкопляскайте, ръкопляскайте!
Тръби, барабани, звънчета, танцуващи момичета, латерни, кикот на клоуни, грамофони с фунии, а над всички — моят глас:
— Вие не помните какво е сцена. Не сте плакали пред омагьосаното й пространство. Когато завесата се вдигне, театърът на Бернардие ви пренася през времето към огъня на човешките страсти — любов и ревност, нежност и ярост, скъперничество и самолюбие. Запомнете: театърът на Бернардие е на отсрещния хълм и ви очаква! Цените са ниски. За ученици и безработни — с намаление. Онези, които нямат пари, могат да донесат храна. В краен случай се приемат и стари вещи или дрехи. Знаменитият театър на Бернардие, единственият в света, ви очаква!
Те гледат от своите прозорци неразбиращо. От висотата на балконите изглеждат като мъртви восъчни фигури със залепени върху лицата изненада, безразличие или погнуса. Долу пълзи пъстрото шествие на Бернардие, но във фраковете на своята строгост онези горе остават неизлечимо спокойни и студени, недокоснати от нашия възторг.
Замлъкваме, за да освободим въздуха за мекия глас на Малвина. Тя пее за вас, господа! Тя ви пожелава лека нощ!
Накрая идва номерът на -РВ 312, когото Бернардие нарича Жюли. Той има най-очарователната усмивка и най-тъжните очи, затова винаги Жюли разнася цилиндъра на Бернардие и се доверява на човешката състрадателност:
— Пуснете вашите дребни грошове, господа, да не ви тежат по джобовете — говори Жюли. — Всеки от тях не струва нищо, но всички заедно са една вечеря за Бернардие, може би малко позитроний за нас, може би част от данъка. Дъното на цилиндъра е от кадифе, монетите не звънтят, за да е запазена тайната на дарението, но ако пуснете повече, ще чуете сладкото дзън на вашата благотворителност и ще легнете с чувството за изпълнен дълг към плебеите, дошли да ви донесат очарованието на зрелището. И още нещо да ви донесат, което не знам как да обясня. Не се скъпете, за да купите душите ни, господа. Изкуството не трябва да се продава, но винаги се е продавало, така е…
На сутринта виждаме, че небето е застлало на поляната килим от пухкави бели сферички. Малвина тича между тях, вятърът поема крехките парашутчета, вдига ги до небето и отгоре завалява весел сняг в края на май. Наивният Жюли запушва ушите си, макар че тънките семенца не могат да запушат проходите към кристалните му микрофони. „Знае ли човек — казва Жюли, — глухарче е все пак.“
— Казах ли ви, Дарлингтън е славен град! — тържествува Бернардие. — Парите ще ни стигнат за пет дни, но трябва да купим и лак за перуките. Как мислите, ще има ли представление?
— Едва ли — отсича Антоан.
— Може би, може би — добавя доверчивият Жюли.
— Все едно, след половин час започва репетицията. Генералната репетиция! — пляска с ръце Бернардие и ние се скриваме в шатрата да облечем своите плащове.
Обичам суетнята зад завесата. Доротея трепери и чупи трескаво пръсти, Антоан се фехтова с Иитс, Осман вдига тежести, за да влезе във величествената осанка на Клавдий. Аз стоя настрана, затворил очи, и повтарям един и същи монолог, защото ме изпълва с възвишеност:
След тези думи ставам друг. Първо усещам ускорения кръг на физиологичния разтвор във вените ми, те се отпускат, някъде вътре от екзотермичните реакции става топло, виталинът се разлага на сладост и стремеж към висини; после като че ли се издигам над шатрата, над града, над затворените прозорци, зад които спи хладината на двадесет и втори век, облечена в копринено кимоно, обула плюшени пантофи, с бяло нощно боне, заобиколена от ампули и дисплеи; издигам се над тях и дишам, летя сред снежния вихър на глухарчетата, докосвам прозрачното небесносиньо и всичко остава под мен — Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, Дарлингтън, хиляди километри самотност и страдания, оловеното небе на севера и фалшивия златист варак на юга: