Хубаво, нали?
Вземете ни театъра и какво ще остане от нас? Втора луксозна А с дълговременна памет — и нищо повече! Какво е Малвина, ако на сцената не е милата и неразбрана Офелия? Куп синтетични мускули, два литра позитронен мозък и биопроцесор с фабричния номер +МН 103. Какво е Жюли, ако два часа не е моят скъп Хорацио? Доротея без виновното лице на мама Гертруда? Антоан, ако не обичахме в него Лаерт?
Театърът — ето нашия бог! Сцената — нашата обетована земя! И Бернардие — всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от стражата. Ако изтръгнете от Осман илюзията, че е новият владетел на Дания, от него ще остане скитник, безпризорно псе в човешки образ, просяк, крадец, измамник — една унизителна купчина от платина, силиций, кобалт и протеин. А Бернардие вдъхва в него великолепие, както бог е вдъхнал живот в калната скулптура на Адам.
Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора, какво ще ви спаси?
Започваме. Завесата се вдига. Светът, който иронизира, оскърбява и ограбва, се стапя с осветлението; отгоре прожекторът подава ласкава ръка, плъзва се по бутафорната колона и опипва плесенясалите камъни на крепостта. Сега стражата ще каже „Кой е там?“ и всички ще въздъхнем облекчено, защото няколкото квадратни метра са вече наши, само наши. В тях няма полиция, данъчни агенти, мъртви сенки от човешки паноптикум; няма присмех, високомерие и оглупели от транквилизатори очи.
Франциско: Ти първо кой си? Стой и се разкрий!
Бернардо: Да живее кралят!
Сбогом, Дарлингтън!
Добре дошъл, Елсинор.
Дори Бернардие не очакваше такъв главозамайващ успех; тича зад кулисите, пляска ръце, описва объркани траектории с дима на пурата си, пощипва хитро актрисите и повтаря без умора:
— Аз ви казах, нали! Славен град е Дарлингтън — досега са тридесет и шестима. И всички си плащат! А ти не вярваше, Антоан, ти си неизлечим безверник. Тридесет и шест души, пардон — тридесет и шест зрители на новата постановка на Бернардие! Погледни, Иитс, може би идват и други, а? Не, не може да не дойдат, че това е Дарлингтън! Господи, какъв успех! Какъв триумф!
Всичко си е все така — суетня зад завесата, Доротея трепери и чупи неспокойно пръсти, Антоан се фехтова, Осман прави упражнения, за да влезе във величествената осанка на Клавдий, аз затварям очи и повтарям своя вдъхновен монолог.
Нима наистина ще играем?
— Деца мои, аз искам този път да сте недостигнати! Искам от вас изкуство! Бернардие трябва да трогне света! Та той затова е роден — да трогне това замръзнало човешко желе и да измъкне от сърцето му възторг. Пак си се наклепала с руж, Доротея. Трябва да си бледа, разплакана и неутешима майка, а не моряшка уличница! Извинявай, съвсем се обърках, не знам какво говоря, преди представление никога не мога да се контролирам…
Че кой преди представление е на себе си, Бернардие? Нали това е най-трудният миг — да извадиш себе си от себе си и да вложиш вътре друг.
Завесата се вдига и осветлението угасва…
— Ей, вие там! — крясва някой от залата. — Защо затъмнихте, дявол ви взел! Няма да седим на тъмно!
Свирят и тропат с крака.
Не, началото не е добро.
Бернардие излиза на сцената, покланя се несръчно и вдига ръце да ги усмири.
— Уважаеми господа, трябва да ви кажа, че театър се играе на тъмно.
— Виж го ти, на тъмно! А как ще намирам захарните пръчици?
— Уважаеми господа — продължава Бернардие, — трябва да ви кажа, че по време на театрално представление не е редно да се ядат захарни пръчици.