— Хайде, хайде! — обажда се друг. — Щом е на тъмно, да е на тъмно. Хей, чичо, вади свирачите, онези — с дрънкулки по шапките.
Отново става тихо. Отново сме в благословената крепост Елсинор.
Ще удари дванадесет, от мрака ще изплува Макс в призрачен бял воал, за да каже истината за своята смърт (боже мой, някога самият Шекспир е играл тази роля!). Чувал съм я стотици пъти, но пак я чувам за пръв път — в това е магията, знаеш и не знаеш, винаги е така и винаги е ново; за стотен път преживяваш това, което преди теб са преживявали хиляди, но посвоему, различно, като само твоя Хамлет. Нима може в едно тяло да има толкова много души?
Ето така:
Думите, думите са всичко! Трябва да ги хвърлиш в мрака, иначе ще разкъсат гърдите ти. Те са живи вътре, напъват като разжарени душеядци и тихо пукат като въгленчета между динамит; подредени в избухливи вериги, те чакат своя триумф — кажеш ги, а въздухът като експлозив:
Духът ме вика. Тръгвам след него. И защо скърбиш, душа? Казват: смъртта е естествена, тя е в нас и във всичко около нас, притаена, покорно притихнала… Можеш ли да избягаш от нея, щом носиш знака й във всяка клетка?
Не, не го разбирам. Щом е нещо естествено, защо се страхуват от нея? Защо не са свикнали с лицето й? Защо я пропъждат, плачат, дърпат коси, а не са се научили да умират?
Ще отмъстя за смъртта ти, татко, но какво ще се промени с това? Отмъщението не е ли най-примитивното решение? Смърт за смърт, за да успокоиш съвестта си, с престъпление да премахнеш престъпление — достойно ли е? Не виждам смисъл, татко Хамлет все така ще остане призрак, нали, Бернардие?
Искам да знам защо съм толкова объркан. Уж всичко са само думи — Макс е жив, Гертруда е добрата Доротея, колоните са бутафорни, мечът е пластмасов, а аз съм объркан. Бернардие! Знам и въпреки това… Могат ли думите да са виновни за всичко? Не са ли само набори от звуци? Може ли тази прастара история да наелектрезирва с думите си моята платинено-позитронна душа?
Защо човекът боготвори смъртта? Не го разбирам, сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да умирам единствено на сцената — стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват плутониевите батерии — и нищо повече.
Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат хората. Хората, които не го разбират.
Къде се къса веригата, Бернардие?
Обикновено отговаряш: „Ами това е театърът, момчето ми.“
Тогава театърът е нещо жестоко!
Или щеше да бъде различно, ако разбирах какво е смъртта? Освобождение? Висша форма на страха? Пътуване? Покой? Или доказателство, че си живял? Нищо от това или всичко заедно? За мен смъртта е празна дума, както нищо не значат синовен дълг, любов към майката, отмъщение. Аз само играя, Бернардие. Произнасям думите, както си ме учил, но те увисват в мрака между нас и тях — непреживени от нас и неразбрани от тях. Ти ни обрече завинаги да бъдем други, да забравим своя буквено-цифров код, да приемем чужди имена, да понесем бог знае чии съдби; ти ни отне мъничката биороботска радост да си най-умната вещ и вместо това сложи на раменете ни нещо непосилно, ужасно, човешко. Вече никога не мога да бъда щастливия +ВВ 561, наказан съм да бъда Хамлет.
Казваш: „Ами това е театърът, момчето ми!“
Значи театърът е за човеците, Бернардие. Защото роботите никога не са били властелини, не са убивали братята си, не са продавали достойнството си срещу власт, не са се мятали, безнадеждно влюбени, не са били предатели, циници, екзекутори, идоли. Роботите са кротки и разумни. Значи театърът е за вас, Бернардие, вас извисява и облагородява, вас измъчва и изчиства. Защо тогава хората нямат нужда от театър?
Мога да го питам, на сцената са само Полоний и Офелия, но по време на представление Бернардие е наелектризиран, съвсем изгубва нормалната си реч, говори само в стихове, знае ролите наизуст и зад кулисите играе с всеки от нас, играе всички заедно — надут и мръсен като Клавдий, колеблив като Гертруда, нечестен като Полоний, предан като Хорацио, влюбен като Офелия… Говори със себе си, обича и мрази себе си, коленичи пред себе си, прегръща себе си, убива себе си… О, мой добър, добър Бернардие! Изтърсвам пепелта от пурата ти върху старомодния лъскав ревер, съвсем разсеяно, уж без повод, а то е, защото те обичам. Ти ми даде сцената, Бернардие, стопли лицето ми с лъча на прожектора, за да повярвам, че наистина съм датски принц сред платнените дворцови арки и колонади…