— Ей вие, стига глупости! — крещи в мрака някой от залата и Бернардие сякаш получава шок, спира мимическата си драма, около половин минута гледа неразбиращо — трудно е да се върнеш от Елсинор в Дарлингтън.
— Тъй де! — обажда се друг. — Затова ли си дадохме парите.
За Бернардие няма нищо по-мъчително от жеста, с който включва осветлението. Прави го неохотно, с болка, като предателство, защото сам от себе си открадва театъра. Когато е светло, магиите се разбягват, сцената умира, колоните изведнъж стават картонени, а царедворците — роботи.
— Честна дума, никога не съм гледал толкова глупава криминална история! Някой убил брат си — добре, какво от това? Оженил се за жена му — и после? Сега синът води следствието, като че ли няма полиция. Тъпотия!
— Моля ви, моля ви, господа! — успокоява ги Бернардие от сцената. — Съвсем не е криминална история, а драма от великия Уилям Шекспир.
— Криминална е! — настоява човекът със захарните пръчици. — Има ли убийство? Има. Има ли опити за разобличаване на убиеца? Има. Накрая сигурно ще има и възмездие. Значи е криминална.
— Това е класическа драма! Драма за смисъла да си жив… За дълбоката покруса на един излъган син.
— Я остави тази работа! От самото начало се разбира кой е убиецът, няма напрежение. Всичко е ясно, затова ли плащаме.
— Вие, господа, виждате само убийството. А то не е центърът. Погледнете към хората и техните терзания, към неизбродната дълбочина на техните конфликтни мотиви и покъртителни преживявания…
— Слушай, дърдорко! — обажда се невисок зрител с брада. — Аз съм адвокат и ги разбирам тия работи. Мотивите са си мотиви, не прави фойерверки от интелигентност. Помниш ли историята с Хари Оупъркут? Аз му бях защитник. Той закла майка си, защото беше курва. Историята отиде в следствието, после в наказателната колегия. И никой не каза, че Хари носи велика човешка драма, неизбродно дълбоки драматични мотиви.
— Не знам случката с Хари… какъв беше, но съдбата на Хамлет вече половин хилядолетие вълнува…
— Вълнува кого? Глупаците! Знаем кой е убиецът, знаем защо е убил, знаем, че ще го разкрият. И защо да седим два часа на тъмно? — намесва се отново човекът с пръчиците, който очевидно никак не обичаше тъмнината.
— Нали ви казах, бях адвокат на Хари — продължи зрителят с брада. — И мога да заявя — той беше съвсем ненормален тип! Такива аномални единици са язва за организираното общество, а този Бернардие иска да ни ги представи за герои. Помислете само — след петстотин години разумни хора с висше образование седят на тъмно и гледат великата драма на Хари Оупъркут, който закла майка си, курвата.
Цялата зала се смее.
— А в средата на площадката — продължава брадатият — стърчи някакъв маниак и ги убеждава, че Хари се терзаел, че важни били дълбоките емоции и взривове в душата. А Хари беше идиот! И този твой Хамлет не е в ред. Нали чухте какво говори на мадамата — врели-некипели. Сам признава, че разумът му е болен.
— Той само се прави на луд, господа — използува паузата Бернардие, за да се намеси. — Прави се на луд, за да изпита Клавдий и Гертруда, да види как ще се държат на представлението.
— Да, и това представление. Номерът с актьорите е долен психологически натиск. Да се измъкват показания по този начин е забранено.
— Не е въпросът до показанията — продължава да се защищава Бернардие. — Той иска да ги изправи пред съда на съвестта!
От последния ред се надига мъж на около петдесет в кимоно и с черно таке. Изкашля се свенливо и започва:
— Не исках да взимам думата, но се чувствувам необходим. Да ви се представя — доктор Моорли, психиатър. Господа, датският принц е наистина абнормен тип. Направи ли ви впечатление колко често той говори сам на себе си? Това е вече симптом за вътрешно разстройство. Но по-важното е какво говори! Ето какво: да бъдеш или да не бъдеш. С други думи той поставя на везна собственото си съществуване. Значи битието и небитието за него са равностойни ценности. Липсва порив към живот, но липсва и стремление към Танатос. Като Буридановото магаре той се люшка между „да бъдеш“ и „да не бъдеш“, загубил желание и за едното, и за другото. И това е белег за психическа деградация. Ще попитате защо. Ами защото в неговия волеви акт липсва вторият пласт. Има цел, но за да се отиде до изпълнението, трябва да се мине през нивото решение, през онова трудно и съдбовно за и против. Намира ли Хамлет решение? Не намира. А това говори за психастенна структура на личността, за психическа слабост. Има нещо още по-важно — Хамлет се опитва да прикрие своята психастения чрез уж волеви, привидно решителни действия. Разбирате ли? Той е шизоиден тип! Но има нещо още по-любопитно. Тук записах, доколкото можах в тъмното, думите на Хамлет. На един от придворните той казва, че го смятали за флейта. „Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми“ — така говори принцът. А какво е това, господа? Какво значи да си въобразяваш, че си флейта? Този ваш тип е наистина интересен, Бернардие, изключително интересен. Защо не го изпратите в моята клиника? Обещавам, ще го излекувам. Благодаря за вниманието.