Не остават никакви надежди — представлението се провали. Бернардие се опита да ги задържи, но всички си тръгнаха, без дори да се сбогуват. Само онзи със захарните пръчици се поколеба дали да си иска парите обратно, но после великодушно махна с ръка и излезе.
Бернардие се скри зад кулисите. Знам, че плаче. Бернардие винаги плаче скришом. Не иска да виждаме сълзите му, защото ни обича. И се страхува, че малките солени зрънца безнадеждност ще ни прогонят.
Мълчим. Никой не се втурва да го утешава, няма смисъл, Бернардие си представя овации, кошнички с цветя, копринени ръкавици, ветрила пред деколтетата, грейнали благодарни усмивки в мрака и благосклонно кимване от ложата на височайшите. Знам, че искаш това, Бернардие, а получаваш ирония и презрение.
Тогава се чува плахо покашляне. Дръпвам завесата — в залата седи дребен човечец с болнав вид и уморени очи.
— Извинете, господин Хамлет — казва той свенливо. — Аз съм Уебстър, Франк Уебстър, пазачът на музея. Бих искал да ви попитам — ще продължи ли театърът?
— Хей, Бернардие! — крещя. — В залата има човек, един дребен такъв…
Бернардие ме поглежда така, сякаш никога не е чувал по-глупаво изречение.
— Разбира се, момчето ми, разбира се, че ще има! И запомни, хората не се делят на едри и дребни, а на зрители и незрители.
След това се изправя в средата на сцената.
— Вие искате да гледате драматичната история за Хамлет, господине? — пита.
— Да, ако е възможно. Казвам се Франк Уебстър, имам диплом за доблест и затова съм назначен пазач на музея.
— А защо искате? — пита отново Бернардие.
— Не мога да ви обясня, господине.
— Може би ви харесва?
— Не знам, господине. Аз съм необразован. Струва ми се, че думите ме развълнуваха.
— Развълнуваха ли? Искате да кажете, че театърът ви развълнува?
— Казах — струва ми се. Може да греша, не знам. Аз съм необразован — продължава неуверено зрителят.
— Вие сякаш се срамувате за вълнението си, господин Уебстър. Че това е човешко!
— Наистина ли? Не знаех. Лекарят ме съветва да не се вълнувам, сърцето ми нямало да издържи. Всеки ден пия кардиолекс.
— Вълнението от изкуството е благородно, господин пазач. То не е възбуда, а извисеност! Откъде бихте искали да продължим?
— Харесаха ми думите на краля: „Грехът ми гние и смърди до бога.“ Защо грехът гние, господин Бернардие? И какво общо има тук бог?
— Бог ли? Бог е идеалът, висшата нравственост. Затова. Но да не обясняваме, деца, а да играем. Хайде, продължаваме!
Започваме отново. Играем, както никога досега. В залата има зрител, който обича нашата игра. Той иска да ни разбере. Той не се страхува от вълнението — вече знае, че да се вълнуваш е човешко. Гледам очите му в мрака, блестят като събудени светила. Той ни вярва! А артистът не иска нищо друго.
Виждам две предпазливи капчици в долния край на очите му, когато Гертруда казва на Лаерт, че реката отмъкнала тялото на безумната Офелия. Нима Френк Уебстър плаче?
— Спрете! — крещи Уебстър. — Спрете, за бога! Искате да кажете, че е мъртва, нали?
— Неволно се е удавила — обяснява Бернардие.
— Вие сте жесток, господине! Вие се разпореждате с живота на тези безпомощни създания като с ненужни предмети!
— Не аз, господин Уебстър, а Шекспир. Офелия обезумява от любовната си мъка. Не е ли красиво?
— Това не ви дава право! Това е своеволие! — пазачът е разгневен. — Заради безсмисленото отмъщение на принца вие погубихте милото момиче.