— Всеки от тях носи драмата си, господине. Всеки от тях иска да живее в светлина, но под нозете им е Дания.
— Вие сте маниак или садист! Тласкате всички към гибел, затваряте изходите към спасението и те са объркани животни в клетка. Вие ги хвърляте един срещу друг, за да ги убиете и да се наслаждавате на тяхната агония. Вие обичате да съзерцавате страданията им. Вие обичате насилието и миризмата на кръв. Вие сте луд, господин Бернардие!
— Не, Уебстър, не говорете така пред моите приятели — опитва се Бернардие да се защити.
— Под това платнище стават гнусни неща! Вие удовлетворявате своите животински комплекси! А момичето снощи пя толкова хубаво. Сбогом, Бернардие.
Уебстър ни обръща гръб и си отива.
— Догони го, момчето ми! — крещи на мен Бернардие. И му обясни, че всичко това е театър.
Настигам го по пътечката към града. Пада здрач и Дарлингтън потъва в неонови сияния, а по свода над него заискряват бледожълти луните-призраци на Британия.
— Това е театър, господин Уебстър — казвам. — Театърът е само така, игра. Такива са нашите роли, иначе сме живи и здрави.
— Аз не знам.
— В театъра всичко е илюзия, лъжа, разбирате ли!
Той се обръща към мен и в очите му откривам, че съм казал тези думи никому.
— Аз съм необразован, принце. Имам диплом за доблест, но не разбирам от тия неща. Аз нищичко не разбирам! — Уебстър отново обръща гръб и продължава към своя спасителен остров разумност с бледожълти луни-призраци над него.
Тогава захлипах неутешимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…
Долавяш ли съмненията ми, Принцесо? Заклевам се в меча си — в утробата на утрото е свито уродливо ембрионче на страха. Ще излезе слънцето, ще вдигне росата, но всенощните ми съмнения няма да се стопят, нито ще преглътна бучката безпокойство, заседнала в трахеята ми. Виждам в тъмнината свитите им сенки, гърбави и грозни, чувам крадливите им стъпки, неравномерното дишане, дори сърцата. Мирише на опасност, на немити мъжки тела и срам. Когато светлината изгони мрака, ще ги различиш и ти в утринната дрезгавина — бездарни непроницаеми рисунки със сиво върху сивото платно на последния ден.
Заклевам се, Принцесо, днешният ден ще е последен. Бернардие спи, ти спиш, спите всички, само аз съм буден — помолих Бернардие да не ме изключва тази нощ, исках тази нощ да съм буден, защото това е последната нощ на света. Заклевам се, днес нашият свят ще свърши. Разбира се, ще останат Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, всичко тяхно ще остане, защото е дълбоко замразено и потънало в анабиоза; ще останат ампулите, полицията за супернравственост, чехлите, поливизорите, колбите с изкуствено заченати деца, холографните икони на Христос и квадрофоничните меси — всичко ще оцелее, защото е програмирано да оцелее; над съществуването им бдят изкуствени мозъци, те се грижат да се запази непокътнат инвентарът на целия им восъчен музей. Съвършената им машинка ще работи днес и вовеки веков — точна прецизна и неуморима като перпетуум-мобиле. И знаеш ли защо, Принцесо? Защото в нея няма нито една молекула съмнение!
Тя захапва, смила и преобразува всичко в печалба. Тя поема, обработва и трансформира суровината в благо. Любовта, въздуха и светлината тя превръща в удобства. Затова техният свят ще остане, той е конструиран за вечни времена, оразмерен е за хилядолетия напред, съвършен е в своята надеждност, а нашият мъничък свят изживява последната си нощ, защото е страстен, бутафорен и крехък. Те са убедени в своето съвършенство и величие, а ние сме плахи сенки от терзания; те винаги са побеждавали, а ние сме картинки, изрязани от лист огорчение.
Не ги ли чуваш? Не виждаш ли как се прокрадват сенките им?
Ще ти призная — за Бернардие се страхувам. Човек е, капризните му механизми няма да издържат, знаеш колко обича театъра и нас. А какво ще правим без Бернардие?
Шшт, тихо! Като че ли някой се промъква.
Всеки миг ще дойдат, Принцесо, всеки миг ще ни глътне омразата им, а аз още не съм ти казал най-важното: понякога ми се струва, че ставам човек. А ти? Понякога, особено на сцената, съвсем забравям, че съм биоробот. А ти? Вървя, говоря, мисля като човек, значи съм човек. Като Бернардие, като Уебстър. И оттук започват съмненията ми: а заслужава ли си да си човек? Фанатичен и ненужен като Бернардие. Дребен и страхлив като Уебстър. Колеблив и нещастен като Хамлет. Или мерзък и отвратителен като доктор Моорли. Такива са хората, Принцесо. Струва ли си да бъдеш като тях?
Те имат всичко. Имат повече, отколкото е нужно на едно белтъчно тяло да оцелее на тази планета. Трябват им храна, огън и книги — и нищо повече, а те имат всичко, което може да пожелае един разглезен и себелюбив горделивец. Те са като препълнени чаши, затова не звънтят, щом ги чукнеш. Ето — измислили са театъра, а след това. Ние скърбим, обичаме, плачем, убиваме се, а те не звънтят! Нямат нужда от театър, значи нямат нужда от себе си! Аз така мисля, а ти?