— Кой? Кой ти стори това? — Не мога да позная собствения си глас.
— Един мъж от Мумбай. — На Нита й е трудно да говори. — Шиям ме прати в стаята му в хотел „Палас“. Завърза ме и ме обезобрази. Това, което виждаш по лицето ми, е нищо в сравнение с това, което направи с тялото ми.
Нита се обръща настрани и виждам дълбоки червени следи от колан по тънкия й гръб, сякаш някой я е бил с камшик. После вдига блузата си и на мен ми призлява. По гърдите й има белези от изгорено с цигара — като грозна сипаница по гладката мургава плът на гърдите й. Вече съм виждал такова нещо.
Кръвта ми кипва.
— Знам кой ти го е причинил! Каза ли си името? Ще го убия!
— Не знам как се казва, но беше висок и…
В този момент в стаята влиза Шиям, стиснал опаковка лекарства. Поглежда ме и откача.
— Копеле мръсно — изкрещява той и ме хваща за яката, — как смееш да идваш тук? Заради теб се случи това с Нита!
— Полудя ли, Шиям? — извиквам аз.
— Не, ти си лудият. Мислиш си, че Нита е твоя собственост и й казваш да се откаже от професията, да не се подчинява на клиентите. Знаеш ли колко плати този тип от Мумбай за нея? Пет хиляди рупии! Но сестра ми ти се е вързала, явно се е съпротивлявала и виж какво е станало. Нека ти кажа нещо. Ако искаш да видиш отново Нита, ела с четиристотин хиляди. Иначе можеш да забравиш за нея. Видя ли те пак да се навърташ около болницата, ще наредя да те убият. Вън!
Мога да убия Шиям още в този миг, да го хвана за гърлото и да изстискам последния дъх от дробовете му, да избода очите му с нокти. Но си спомням обещанието, което съм дал на Нита, и някак успявам да овладея гнева си. Не мога да понеса да гледам лицето на Нита. Тръгвам си, мислейки само за едно: някак си трябва да намеря четиристотин хиляди рупии. Но как?
Начертавам план и чакам сгоден случай, когато Свапна Деви няма да си е у дома. Две нощи по-късно виждам как откарват Рани Сахиба с нейната „Контеса“ към някое тържество в града. Вмъквам се в „Свапна Палас“ през една дупка в ограждащата я стена. Ладжванти ми е описала подробно разпределението и аз лесно откривам прозореца, който се отваря към спалнята на Свапна Деви. Отварям го и влизам в разкошната стая. Нямам време да се дивя на масивното, резбовано легло от орех, нито на тиковата тоалетка. Търся само голямата картина и скоро я откривам — с коне в ярки цветове, подписана от някой си Хюсеин. Бързо я свалям от пирона и виждам квадратната ниша в стената с вградения стоманен сейф. Поглеждам по левия ъгъл на дюшека, но там няма ключ. За момент губя самообладание, но с облекчение установявам, че ключът е под десния ъгъл. Пасва на ключалката и тежката вратичка бавно се отваря. Поглеждам вътре и получавам втори удар. На практика е празен. Няма изумрудени огърлици и златни гривни. Има само четири тънки пачки с банкноти, някакви документи и черно-бяла снимка на малко детенце. Няма нужда да се вглеждам внимателно, за да се сетя, че е на Шанкар. Не изпитвам никакви угризения, задето крада от сейфа. Натъпквам банкнотите в джобовете си, затварям вратичката и връщам картината и ключа по местата им, след което излизам така, както съм влязъл.
Бързо отивам в стаята си, заключвам вратата и сядам да преброя плячката. В четирите пачки има точно 399 844 рупии. Пребърквам си джобовете и откривам още 156 рупии. Заедно правят точно четиристотин хиляди. Изглежда, дори богинята Дурга ми е дала благословията си.
Поставям парите в кафяв книжен плик, стисвам го здраво в ръка и хуквам към болницата. На влизане в спешното отделение в мен се блъсва брадясал мъж на средна възраст с очила и разрошена коса. Падам на плочките и пликът се изплъзва от ръката ми. Парите се изсипват на пода. Мъжът ги вижда и в очите му проблясва маниакално пламъче. Започва да събира банкнотите като развълнувано дете. За секунда замръзвам — имам усещането, че се повтаря сцената на влаковия обир. След като ги събира обаче, мъжът ми ги връща и сплита ръце.
— Парите са твои, но аз те умолявам, братко, да ми ги заемеш. Спаси живота на сина ми. Той е само на шестнайсет. Няма да понеса да умре.
— Какво му е на сина ви?
— Ухапа го бясно куче. Има хидрофобия. Лекарят казва, че ще умре още тази нощ, освен ако не купя ваксина, наречена „РабКюр“; има я само в аптеката „Гупта“. Само че тя струва четиристотин хиляди рупии и няма никакъв начин учител като мен да събере такава сума. Знам, че ти имаш парите, братко. Моля те, спаси единствения ми син и ще ти бъда роб до живот казва той и заплаква като бебе.