— Тези пари са нужни за лечението на много скъп за мен човек. Съжалявам, че не мога да ви помогна — казвам аз и минавам през стъклената врата.
Мъжът се завтича след мен и ме настига, хващайки ме за краката.
— Моля те, братко, почакай. Само виж тази снимка. Това е синът ми. Кажи ми, как ще живея, ако той умре тази вечер?
Той държи цветна снимка на младо, хубаво момче с изразителни черни очи и топла усмивка на устните. Напомня ми на Шанкар и бързо отмествам поглед.
— Вижте, казах ви, че съжалявам. Моля ви, оставете ме на мира — казвам аз и издърпвам крака си от ръцете му.
Не се обръщам да видя дали продължава да ме гони, а бързам към леглото на Нита. На столове пред нея, като охранители седят Шиям и още един мъж от бардака. Ядат само от мокър вестник. Нита, изглежда, спи. Лицето й е цялото бинтовано.
— А? — обажда се Шиям, предъвквайки. — Защо си дошъл, копелдако?
— Имам парите, които поиска. Точно четиристотин хиляди рупии. Виж.
Показвам му пачките. Шиям подсвирва.
— Откъде ги открадна?
— Не е твоя работа. Дошъл съм да отведа Нита със себе си.
— Нита никъде няма да ходи. Лекарите казват, че ще са нужни четири месеца да се възстанови. И тъй като ти си виновен за състоянието й, добре би било да платиш и за лечението й. Трябва й пластична операция. Страшно е скъпа, ще ми излезе почти двеста хиляди. Затова ако наистина те интересува Нита, върни се с шестстотин хиляди или това приятелче тук ще ти види сметката.
Мъжът, който седи до Шиям, вади автоматично ножче от джоба си и обиграно го завърта между пръстите си. Устните му се разтягат в злобна усмивка, разкриваща пожълтените му от паан зъби.
В този момент осъзнавам, че Нита никога няма да бъде моя. Шиям никога няма да я пусне. Дори някак да успея да намеря шестстотин хиляди рупии, той ще вдигне цената на милион. Вцепенявам се, причернява ми. Усещам как ми се повдига. Когато се опомням, виждам мокър вестник на пода. Пред очите ми се изпречва реклама, изобразяваща мъж, който размахва няколко хилядарки. Под снимката се мъдри надпис: „Заповядайте в най-страхотното телевизионно шоу — «Кой ще спечели един милиард»! Телефонните ни линии са открити. Обадете ни се или ни пишете, за да станете щастлив победител в играта с най-големия джакпот на света!“ Адресът е „Прем Студио, Кхар, Мумбай“.
Значи, заминавам за Мумбай.
Излизам от спешното като в транс. Болничната миризма на дезинфектанти вече не дразни сетивата ми. Мъжът с очилата още е в коридора. Хвърля ми поглед, изпълнен с надежда, но този път не се опитва да ме спре. Може би се е примирил със смъртта на сина си. Кафявият плик още е в ръцете ми. Махвам му да се приближи. Той идва с тътреща се походка, като куче, което чака да му подхвърлят кокал.
— Вземете това — казвам аз и му подавам плика, — вътре има точно четиристотин хиляди рупии. Вървете да спасите сина си.
Мъжът взема парите, пада в краката ми и се разридава.
— Вие не сте човек, вие сте бог.
— Ако бях бог, нямаше да са ни нужни болници. Не, аз съм просто един дребен туристически гид с несъразмерно големи мечти — изсмивам се аз и се опитвам да продължа по пътя си, но той отново ме спира. Вади една визитка от протрития си портфейл и ми я подава.
— Парите, които ми дадохте, са заем и аз ще ви го върна, веднага щом мога. Но от този миг насетне съм ваш слуга.
— Не мисля, че ще имам нужда от услугите ви. Всъщност от никого нямам нужда в Агра. Заминавам за Мумбай — отвръщам аз разсеяно и мушвам картичката в джоба на ризата си.
Мъжът отново ме поглежда с разплакани очи, а после тичешком излиза от болницата и хуква към „Ракаб Гандж“ и денонощната аптека „Гупта“.
Тъкмо излизам от болницата, когато отпред със скърцане спира джип с мигащи червени светлини. От него изскачат един инспектор и двама полицаи. Отзад излизат още двама души с познати лица — единият е пазач в „Свапна Палас“, а другият е Абдул, градинарят. Пазачът посочва към мен.
— Инспектор сахиб, ето го Раджу. Той е откраднал парите на Рани Сахиба.
Инспекторът се обръща към подчинените си.
— След като не намерихме нищо в стаята му, парите трябва да са у него. Пребъркайте джобовете на този негодник.
Полицаите опипват ризата и панталоните ми. Намират малко пакетче дъвки, няколко ядки и монетата от една рупия, която май вече не ми носи късмет.
— Чист е, сахиб. Няма никакви пари — докладва един.
— Наистина ли? Нищо, все пак ще го отведем за разпит. Да разберем къде е бил тая вечер — грубо нарежда инспекторът.