— Зтиджоз хз? — питам аз с разкривена физиономия.
— Какво? Не разбрах — озадачава се инспекторът.
— Ку окска укдж кснз кси какпк.
— Какви са тия глупости? — ядосва се онзи. — Майтап ли си правиш с мен, копеле? Сега ще те науча аз.
Той понечва да вдигне палката си да ме удари, но Абдул се намесва.
— Моля ви, не го бийте, инспектор сахиб. Раджу си изгуби ума, след като почина приятелят му Шанкар. И онова момче така говореше.
— А, така ли било? Защо изобщо решихте, че той е виновникът? Нищо няма да измъкнем от него. Да си вървим.
И той махва на полицаите, после се обръща към мен.
— Прощавай за безпокойството, можеш да си вървиш у дома.
— Пдксиф укж — отвръщам аз, — пдксиф укж рзну хджид.
Седя на леглото на Смита, а от очите ми капят сълзи. Тя взема ръката ми в своята и леко я стисва. Виждам, че и нейните очи са плувнали в сълзи.
— Горкият Шанкар — казва тя, — каква ужасна смърт. От това, което казваш, ми се струва, че е бил аутист. А ти си минал през ада, Томас. Не си заслужавал толкова много болка.
— Моят ад е за предпочитане пред този на Нита. Само си представи какво е трябвало да изтърпи тя от дванайсетгодишна нататък.
Смита кимва.
— Да, представям си. Тя още ли е в Агра?
— Вероятно, но не съм сигурен. От четири месеца нямам вести от нея. Не знам дали някога ще я видя отново.
— Сигурна съм, че и това ще стане. Да видим сега предпоследния въпрос.
В студиото свети знак „Тишина“, но публиката отказва да се подчини. Сочат ме и развълнувано бъбрят. Аз съм малоумният келнер, заложил десет милиона рупии на един въпрос.
Прем Кумар се обръща към камерата.
— Преминаваме на въпрос номер единайсет за сто милиона рупии. Повярвайте, тръпки ме побиват, като си го помисля. Е, господин Томас, нервен ли сте?
— Не.
— Удивително! Седите тук, заложил десет милиона рупии, и не се забелязва и следа от притеснение. Помнете, че ако дадете грешен отговор, губите всичко. Но ако отговорите правилно, сто милиона ще бъдат ваши. Никой досега не е печелил подобна сума, дори от лотарията. Затова да видим дали тук и сега ще се пише историята. Ето го и единайсетият въпрос, който е от света на… — Прем Кумар прави пауза за по-драматичен ефект, после довършва изречението си, — английската литература!
Светва надпис „Аплодисменти“.
— Кажете ми, господин Томас, имате ли някакви познания за английската литература? Чели ли сте английски книги, пиеси, стихове?
— Ами мога да ви изрецитирам „Бее, бее, черна овчице“, ако това разбирате под английска поезия.
Публиката избухва в смях.
— Трябва да призная, че имах предвид нещо по-сложно, но няма значение. Сигурно сте чували за Шекспир?
— Шейх кой?
— Нали знаете, Бардът от Ейвън, великият драматург? Ах, как ми се иска да се върна в студентските си години, когато прекарвах цялото си време, играейки в пиеси на Шекспир. Помните ли „Хамлет“? „Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?“87 Но стига толкова за мен. Сега господин Томас трябва да отговори на следващия въпрос за астрономическата сума от сто милиона рупии. В коя драма на Шекспир откриваме действащото лице Кратун88? А)"Крал Лир", Б) „Венецианският търговец“, В) „Напразни усилия на любовта“ или Г) „Отело“?
Започва музикалният сигнал. Аз гледам с празен поглед.
— Кажете ми, господин Томас, имате ли изобщо някаква представа за какво говорим?
— Не.
— Не ли? Какво предлагате тогава? Трябва да дадете някакъв отговор, дори да изберете с хвърляне на монета. Кой знае, ако късметът ви още е с вас, може да уцелите правилния отговор и да спечелите сто милиона рупии. Какво решавате?
Умът ми е вцепенен. Знам, че най-накрая съм загубил. Размишлявам трийсет секунди и решавам.
— Ще използвам „Спасителна лодка“.
Прем Кумар ме поглежда въпросително. Сякаш е забравил, че съществува такова нещо като „Спасителна лодка“. Най-после се усеща.
— Спасителна лодка! Да, разбира се, вие все още разполагате и с двете си „Спасителни лодки“. Коя бихте желали да използвате? Можете да поискате „50 на 50“ или „Помощ от приятел“.
88
Шекспир, У. Събрани съчинения, т.1. Прев. Валери Петров. — Изд. Захари Стоянов, София, 1997. — Бел.ред.