— Нита ли? — Прем Кумар повдига вежди. — Това име нищо не ми говори.
— Тя едва не умря в Агра заради теб, сега е твой ред — казвам аз и стисвам още по-здраво пистолета.
Прем Кумар е втренчил нервен поглед в ръката ми. Опитва се да спечели време.
— Агра ли казахте? Аз от месеци не съм бил там.
— Нека опресня паметта ти. Преди четири месеца си отседнал в хотел „Палас“. Поискал си момиче в стаята си. Вързал си я. След това брутално си я пребил и си я изгорил с цигара, точно както и Нилима Кумари.
Виждам как брадичката му се разтреперва. После свива устни.
— Тя беше проститутка, за Бога. Платих й пет хиляди рупии. Дори името й не знам.
— Името й е Нита — казвам аз и вдигам пистолета.
Прем протяга ръце.
— Не, не… — той отстъпва назад. Десният му крак попада в един отворен канал зад гърба му. — Не стреляйте… пуснете това нещо, моля ви. — Той млъква, за да си извади крака от канала.
Аз насочвам дулото право към сърцето му. Виждам, че целият трепери.
— Заклех се, че ще отмъстя на човека, наранил Нита. Но не знаех как ще те открия. И тогава видях рекламата в един вестник в Агра. На нея се виждаше маймунското ти ухилено лице, приканващо хората да участват в шоуто в Мумбай. Затова сега съм тук. Щях да те застрелям при първия въпрос, на който не успея да отговоря, но по някакво чудо стигнах до дванайсетия. Така че, като ми помогна с втория въпрос, ти не ми направи никаква услуга, просто малко удължи живота си. Сега обаче няма измъкване.
— Чуйте ме — умолява ме Прем Кумар с пресипнал глас, — наистина се държах лошо с Нилима Кумари и бях груб с онази проститутка в Агра. Но какво ще спечелите, като ме застреляте? Няма да си вземете парите. Оставете пистолета и ви обещавам, че ще ви оставя да вземете голямата награда. Само си помислете, ще разполагате с богатство, надхвърлящо най-смелите мечти на келнер като вас.
Аз горчиво се изсмивам.
— И какво ще правя с него? На човек в крайна сметка са му нужни само два метра плат да увият тялото му.
Той побледнява и се опитва да се предпази с ръце.
— Моля те, не натискай спусъка. В мига, в който ме убиеш, ще бъдеш арестуван. И ще те обесят. Ти също ще умреш.
— И какво от това? Бездруго живея само за отмъщението.
— Моля те, обмисли добре положението, Томас. Кълна се, че ако пощадиш живота ми, ще ти кажа отговора на последния въпрос. Ще станеш най-големия ни победител.
— Аз няма да се върна в студиото, но и ти няма да го направиш — казвам аз и махам предпазителя.
Прем Кумар трепери като лист. Виждам го що за страхливец е. Хваща се за стената зад себе си и стисва очи. Най-после настъпва мигът, който чакам от четири месеца. Прем Кумар стои пред мен, а аз държа зареден пистолет в ръка. Оръжието е добро. Изпробвах го, откатът е минимален. Трудно ще пропусна от упор.
Увеличавам натиска върху спусъка, но колкото повече натискам, толкова повече съпротивление усещам. Сякаш пръстът ми се вкаменява.
По филмите изглежда, че да убиеш човек е лесно, като да спукаш балон. Бум, бум, бум… стрелят на поразия. Убиват хората като мухи. Дори новоизлюпеният герой, който никога не е пипал пистолет, може да избие десетима от сто и петдесет метра разстояние. Но в реалния живот е съвсем друго. Лесно е да вдигнеш зареден пистолет и да го насочиш в лицето на човек. Но когато осъзнаеш, че това е истински куршум, който ще прониже истинско сърце, и че алената течност ще бъде кръв, а не кетчуп, няма как да не премислиш. Не е лесно да се убива. Трябва да изключиш мозъка си. Например, с помощта на алкохол. Или ярост.
Затова се опитвам да събера всичкия си гняв. Припомням си всичко, довело ме дотук. През ума ми се носят образите на Нилима Кумари и Нита. Виждам черните белези от изгорено по тялото на Нилима, червените резки по шията на Нита, синините по лицето й, аркадата на окото, разбитата челюст. Но вместо с гняв, спомените ме изпълват с тъга, и вместо от дулото да излети куршум, усещам как в очите ми напират сълзи.
Опитвам се да мисля за друго. За всички унижения, които съм претърпял, за всички болки и обиди. Виждам окървавения труп на отец Тимъти, най-добрия човек, когото някога съм познавал, и безжизненото тяло на Шанкар, най-милото момче, което съм срещал. Спомням си продавачите на страдание, преминали през живота ми. В мозъка ми бръмчат образите на Свапна Деви, Шантарам и Маман, и аз се опитвам да събера всички тези емоции накуп, само за част от секундата, в която да изстрелям куршума. Въпреки усилията си, осъзнавам, че не мога да стоваря вината за всички свои нещастия върху мъжа, който стои пред мен. Не откривам достатъчно гняв у себе си, за да оправдая смъртта му.