— С какво?
— Ами… ако му дадете индуистко име, може и да решите проблема. Защо не го кръстите Рам, на един от любимите ни богове? — предложил господин Шарма.
Господин Хидаятулах леко се прокашлял.
— Простете, господин Шарма, но не сменяме ли една злина с друга? Искам да кажа, какво е доказателството, че момчето е индуист по рождение? Може да е било мюсюлманин. Защо да не го наречем Мохамад?
Следващите тридесет минути господин Шарма и господин Хидаятулах спорили за достойнствата на имената Рам и Мохамад. Накрая отец Тимъти се предал.
— Вижте, ако е нужно да сменя името, за да се отърва от неприятности, ще го направя. Какво ще кажете, ако приема и двете предложения и променя името на момчето на Рам Мохамад Томас? Така би трябвало всички да са доволни.
Добре, че не бил дошъл и господин Сингх.
Отец Тимъти беше на средна възраст, висок, с прошарена коса. Имаше голяма къща в църковния двор с просторна овощна градина. Следващите шест години той ми беше баща, майка, наставник, учител и свещеник, всичко накуп. Ако в живота ми е имало нещо, което да наподобява щастие, то това е било времето, прекарано с него.
Отец Тимъти беше родом от Северна Англия, от място, наречено Йорк, но от много години се бе установил в Индия. Благодарение на него се научих да чета и да говоря английски език. Разказваше ми историите за Мама Гъска и разни детски стихчета. Аз пеех „Блещукай, малка звездичке“ и „Бее, бее, черна овчице“ и с ужасния си, фалшив глас, сигурно съм предоставял на отец Тимъти забавно развлечение всред свещеническите му задължения.
Докато живеех в църковния комплекс, се чувствах част от далеч по-голямо семейство. В къщата, освен отец Тимъти, живееше и верният му слуга Джоузеф, а прислужницата госпожа Гонзалес, също живееше наблизо. Имаше и цяла сюрия деца на улицата, помощници на каналджии, обущари, метачи и перачи, които на практика живееха до нас и не се колебаеха да използват двора на църквата за игри на крикет и футбол. Отец Тимъти ме учеше за живота на Исус, Адам и Ева, а разширеното ми семейство — на основите на другите религии. Научих за Махабхарата и Свещения Коран. За пътуването на Пророка от Мека до Медина и опожаряването на Ланка. Витлеем и Айодхя, свети Петър и Хадж — всички те станаха част от детството ми.
Да не кажете, че съм бил особено религиозно дете. Бях дете като всички други, с три основни грижи: ядене, спане и игри. Повечето следобеди прекарвах с връстниците си от квартала, ловяхме пеперуди и плашехме птиците в градината на отец Тимъти. Докато Джоузеф, старият прислужник, чистеше от прах антиките в кабинета, аз се промъквах и крадях зрели плодове манго под зоркото око на градинаря. А когато ме хващаше, го удостоявах с цветисти ругатни на хинди. Танцувах лудо под дъждовете в сезона на мусоните, ловях малки рибки в калните дъждовни езерца, след което пък кашлях и кихах, за ужас на отец Тимъти. Играех футбол с децата от улицата, връщах се пребит и посинен, и плачех по цяла нощ.
Отец Тимъти водеше активен живот. Всяка сутрин излизаше на разходка, играеше голф, волейбол и тенис, четеше с настървение и си вземаше отпуск три пъти годишно, за да навестява възрастната си майка в Англия. Беше и превъзходен цигулар. Повечето вечери седеше в осветената от луната градина и свиреше най-задушевните мелодии, които можете да си представите. И когато по време на мусона нощем валеше, аз си мислех, че небето плаче от тъжната му музика.
Обичах да ходя в църквата. Беше стара сграда, строена през 1878 г., със стъклописи на прозорците и впечатляващ дървен покрив. Олтарът беше красиво резбован. Над него имаше голямо разпятие и буквите INRI22. Имаше статуи на Богородица с младенеца, както и на много светци. Пейките бяха от тиково дърво, но се пълнеха само в неделя. Отец Тимъти изнасяше дълги проповеди от амвона, по време на които аз дремех и се будех едва когато почнеше да раздава от нафората и виното. Обичах и да слушам органа и хора. Бях влюбен във великденските яйца и коледните елхи, които за съжаление, се случваха само веднъж годишно, както и в църковните сватби, които се сключваха през всички сезони. Чаках отец Тимъти да каже „Можете да целунете булката“ и винаги бях първият, който хвърляше конфетите.
Отношенията ми с отец Тимъти не бяха точно определени. Така и не ми стана ясно дали съм му прислужник, или син, паразит или домашен любимец. Така през първите няколко години от живота си живях с щастливата илюзия, че отец Тимъти е истинският ми баща. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нещо не е наред. Едно на ръка, че всички, които идваха на литургия в неделя сутрин, го наричаха „отче“ и аз бях силно заинтригуван как може да е баща на толкова много хора, а аз да имам толкова братя и сестри, всичките много по-големи от мен. Бях озадачен и от факта, че той е бял, а аз не съм. Затова един ден го попитах и той разби въображаемия свят, в който бях живял дотогава. По възможно най-внимателния начин той ми обясни, че съм бил сираче, изоставено от майка си в коша за дрехи на сиропиталището на църквата „Света Богородица“, и затова той е бял, а аз не. Тогава за първи път осъзнах разликата между „баща“ и „отец“. Онази нощ сълзите ми нямаха нищо общо с физическа болка.
22
Началните букви на надписа, който Пилат Понтийски поставил върху кръста над главата на Исус — IESUS NAZARENUS REX IUDAEORUM, Исус от Назарет, Цар на евреите. — Бел.прев.