Същата вечер между двамата свещеници в кабинета се разразява същинска буря. Слушам до вратата. Чуват се много викове. Отец Тимъти приключва спора със заплахата да докладва отец Джон на епископа. „Аз съм свещеник — казва той, — а да бъдеш свещеник, означава да носиш тежко бреме. Ако не можеш, връщай се в семинарията.“
Тази сутрин в църквата идва турист, преминаващ през Делхи, и отец Тимъти разбира, че той също е от Йорк. Затова го довежда у дома, да погостува няколко дни. Запознава ни.
— Иън, запознай се с Томас, който живее с нас. Томас, това е Иън. Знаеш ли, че и той е от Йорк? Все ме разпитваш за града на майка ми — сега можеш да питаш и него.
Иън ми харесва. Той е на петнайсет-шестнайсет години. Има светла кожа, сини очи и златиста коса. Показва ми снимки от Йорк. Виждам голяма катедрала.
— Казва се Йорк Минстър — пояснява той. Има и снимки с прекрасни градини, музеи и паркове.
— Познаваш ли майката на отец Тимъти? — питам аз. — И тя живее в Йорк.
— Не, но сега имам адреса й и като се прибера, ще се запозная с нея.
— Ами твоята майка? И тя ли живее в Йорк?
— Живееше. Но почина преди десет години. Блъсна я мотор. — Той вади от портфейла си снимка на майка си и ми я показва. И тя е имала светла кожа, сини очи и златна коса.
— И защо си в Индия? — питам аз.
— За да се видя с баща си.
— Какво работи баща ти?
Иън се колебае.
— Преподава в едно католическо училище в Дерадун.
— А защо и ти не живееш в Дерадун?
— Защото уча в Йорк.
— А защо тогава баща ти не живее с теб в Йорк?
— Има си причини. Но идва да ме вижда по три пъти в годината. Този път реших аз да дойда в Индия.
— Обичаш ли баща си?
— Да, много.
— Искаш ли баща ти да остане при теб завинаги?
— Да. Ами твоят баща? С какво се занимава той?
— Аз си нямам баща. Аз съм малоумен сирак.
Три вечери по-късно отец Тимъти кани отец Джон на вечеря. Хапват и разговарят до късно през нощта, а отец Тимъти дори свири на цигулката си. По някое време след полунощ отец Джон си тръгва, но отец Тимъти и Иън продължават да бъбрят. Аз си лежа в леглото и слушам смеха, долитащ през отворения прозорец. Не мога да заспя.
Нощта е лунна и вие силен вятър. Евкалиптите в двора се полюшват, а листата им шумят. Ставам, защото ми се ходи до тоалетната. На път към банята виждам, че в стаята на отец Джон свети. Чуват се и звуци. Отивам на пръсти до вратата. Затворена е и аз надничам през ключалката. Това, което виждам вътре, ме ужасява. Иън се е навел над масата, а отец Джон се е навел над него. Пижамата е в краката му. Ужасно съм объркан. Може и да съм малоумен сирак, но знам, че има нещо нередно. Хуквам към отец Тимъти, който спи дълбок сън.
— Събуди се, отче! Отец Джон прави нещо лошо с Иън! — крещя аз.
— С кого? С Иън ли? — отец Тимъти се разсънва мигновено. И двамата се втурваме към стаята на отец Джонки отец Тимъти нахълтва вътре. Вижда същото, което преди малко съм видял и аз. Лицето му побледняваше на мен ми се струва, че може да припадне. Хваща се за вратата, за да не се свлече на земята. После почервенява от гняв. Едва не му излиза пяна на устата. Никога не съм го виждал толкова ядосан.
— Иън, върви си в стаята — прогърмява той, — и ти също, Томас.
Правя, каквото ми се казва, още по-объркан и отпреди.
Рано на другата сутрин се събуждам от два пукота, идващи откъм църквата. Веднага усещам, че нещо не е наред. Хуквам натам и сцената, която виждам, ме разтърсва из основи. Отец Тимъти лежи в локва кръв, близо до олтара, точно под разпятието. Облечен е в расото си и сякаш е коленичил в молитва. На десет стъпки от него лежи тялото на отец Джон, оплискано в кръв. Главата му е разбита и по пейките са пръснати парченца от мозъка му. Облечен е в кожени дрехи. По ръцете му се виждат черни змии. В дясната му ръка има пистолет.
Виждам всичко това и усещам как се задавям. Изпищявам. Пронизителен вик, който разсича утринната тишина като куршум. Изплашва гарваните в евкалиптовото дърво. Кара Джоузеф, който бърше праха от орнаментите в кабинета, да се спре и да се вслуша. Принуждава госпожа Гонзалес набързо да свърши с душа. Събужда и Иън, който дотичва в църквата.
Привел съм се над отец Тимъти и ридая така, както ридае едно осемгодишно дете, което е загубило всичко в живота си. Иън идва и сяда до мен. Вижда безжизненото тяло на отец Тимъти и също се разплаква. Държим се за ръце и плачем почти три часа, дори след като идва полицията с мигащи червени лампи, дори след като пристига докторът с линейката, дори след като покриват телата с бели чаршафи, дори след като ги натоварват в линейката, дори след като Джоузеф и госпожа Гонзалес ни отвеждат в къщата и правят всичко по силите си, за да ни успокоят.