Вътрешните стени в чаула са много тънки. Ако долепиш ухо до общата стена и се съсредоточиш, или още по-добре, ако поставиш обърната чаша на стената и допреш ухо до нея, можеш да чуеш почти всичко, което се случва в съседната стая. Двамата със Салим често го правим със съседите отляво, чиято стая е долепена до нашата кухня. Господин и госпожа Бапат отдавна не минават за млада двойка. Носи се слух, че господин Бапат даже бие госпожа Бапат, но вечер явно се сдобряват, защото често се хилим, заслушани в тежкото им дишане, охканията и ахканията им.
Нагласям една чаша от неръждаема стомана на стената на господин Шантарам и долепям ухо до нея. Чувам господин Шантарам да говори.
— Това място е като черна дупка. Под достойнството ми е да живеем тук, но заради вас двете ще преживея това унижение, докато не си намеря свястна работа. Слушайте сега, не искам никое момче от улицата да влиза в къщата. Бог знае от какви дупки идват. Точно до нас има две такива. Вагабонти от най-висша класа, предполагам. И Гудия, ако те хвана да приказваш с някое момче от чаула, ще си имаш работа с кожения ми колан, разбра ли? — прогърмява той.
Аз изпускам чашата от ужас.
През следващите няколко седмици изобщо не виждам жената и дъщерята на господин Шантарам, а него — много рядко. Момичето вероятно ходи в колеж всеки ден, но когато се връщам вкъщи, вече се е прибрала и вратата е плътно затворена.
Салим дори не забелязва, че имаме нови съседи. Почти не му остава свободно време от работата му като разносвач на обяд. Сутрин става в седем и се облича. Носи свободна бяла риза, широки памучни панталони и бяла шапчица „неру“. Шапчицата е отличителен белег на дабавалите в Мумбай, които са към пет хиляди на брой. Следващите два часа събира домашно сготвени ястия в кутии за обяд от около двадесет и пет апартамента. После ги отнася на гара Гхаткопар. Там те биват разпределени според местоназначението им, като всяка бива обозначена с цветни точки, тирета и кръстчета на капака, след което ги товарят на специални влакове, за да бъдат доставени точно на обяд на мъже от средната класа, работещи като управители или чиновници из цял Мумбай. Самият Салим получава обядите от друг влак. Разнася ги в района на Гхаткопар, след като разшифрова точките и тиретата, указващи адресите. Трябва много да внимава, понеже само една грешка може да му коства работата. Да не вземе да подаде кутия с телешко на някой индуист, със свинско — на мюсюлманин или нещо с чесън и лук на джайнист вегетарианец.
Девет вечерта е. Салим прелиства филмово списание. Аз съм коленичил до леглото, а лявото ми ухо е на стоманената чаша, залепена на стената. Чувам Шантарам да говори на дъщеря си:
— Ето, Гудия, погледни през окуляра. Настроих телескопа. Виждаш ли яркочервения обект в средата? Това е Марс.
— Бързо, вземи си чаша — шепна аз на Салим, — трябва да чуеш това.
Салим също долепя ухо до стената. През следващите двайсет минути слушаме коментари за състоянието на небето. За съзвездия, галактики и комети. За Голямата мечка и Малката мечка. Чуваме за нещо, наречено Млечния път, и за Полярната звезда. Научаваме за пръстените на Сатурн и спътниците на Юпитер.
Докато слушам Шантарам, ме изпълва странен копнеж. Приисква ми се и аз да имах баща, който да ми обяснява за звездите и планетите. Нощното небе, което за мен досега представляваше огромна черна маса, изведнъж се превръща в място, изпълнено със смисъл и чудеса. Когато урокът на Шантарам свършва, двамата със Салим извиваме шии през прозореца си на първия етаж и се опитваме да открием звездните образувания, за които той говореше. Без помощта на телескопа виждаме само малки бели точици в тъмното небе, но изпискваме от радост, когато разпознаваме седемте звезди на Голямата мечка, а самата мисъл, че тъмните петна по Луната са всъщност кратери, ни изпълва с чувство на задоволство, сякаш сме разгадали тайните на Вселената.
Тази нощ не сънувам жената с развято бяло сари. Сънувам пръстените на Сатурн и луните, кръжащи около Юпитер.
Седмица по-късно откъм стаята на Шантарам се чува нов звук. Мяу! Скачам и се втурвам към стената с подслушвателното си устройство в ръка.
Чувам гласа на Гудия.
— Виж, тате, имам си коте. Не е ли прекрасно? Даде ми го приятелката ми Рохини, от новото котило на нейната котка. Мога ли да го задържа?
— Не искам никакви домашни любимци — измърморва госпожа Шантарам. — В тази стая няма място за хората, къде ще държим и животно?