— Моля те, мамо, той е толкова мъничък. Татко, моля те, кажи да!
— Добре, Гудия — съгласява се Шантарам, — можеш да го задържиш. Как ще го наречеш?
— Благодаря ти, татко! Мислех си за Томи.
— Не, твърде обикновено е. Този котарак ще живее в семейството на астрономи, затова трябва да бъде наречен на някоя планета.
— На коя? Юпитер?
— Не. Той е най-малкият в семейството, така че може да се казва единствено Плутон.
— Страхотно, много ми харесва това име, татко. Хей, Плутон! Ела да пийнеш млекце.
— Мяу! — отвръща Плутон.
Тези дребни епизоди ме карат да преразгледам мнението си за Шантарам. Може би все пак не е толкова лош. Но отново научавам, че привидностите лъжат и че разделителната линия между доброто и злото всъщност е съвсем тънка.
Една вечер виждам Шантарам да се прибира у дома мъртвопиян. Дъхът му смърди на уиски. Върви с олюляваща се походка и му е нужна помощ, за да се качи по стълбите. Това се повтаря и на следващия ден, и на по-следващия. Съвсем скоро всички в чаула научават, че господин Шантарам е пияница.
Пияниците в индийските филми винаги са забавни герои. Помислете за Кешто Мукхерджи с шишето и не можете да не избухнете в смях. Пияниците в реалния живот обаче хич не са забавни, а плашещи. Когато Шантарам се прибере в този си вид, не ни трябват подслушвателни устройства. Той крещи и ругае с цяло гърло, а двамата със Салим потръпваме от страх в стаята си, все едно вика на нас. Псувните му се превръщат в такъв ритуал, че преди да заспим, чакаме да захърка. Започваме да очакваме с ужас периода от прибирането му от работа до тръшването му в леглото. За нас това е зоната на страха.
Мислим си, че това е временна фаза и че Шантарам ще се оправи. Но положението всъщност се влошава. Шантарам започва да пие все повече, а после — и да хвърля разни неща. Започва с пластмасови чаши и с книги, които с погнуса запраща в стената. После почва да чупи купи и чинии. Данданията, която вдига, прави труден живота на съседите му. Знаем обаче, че и дума не може да става да се оплачем на господин Рамакришна. Гласовете на двама нередовни платци на наем на по 11 и 13 години не тежат кой знае колко. Затова просто се мятаме в леглата си, когато някой предмет удари общата ни стена, и потръпваме от страх при звука на счупена чиния или порцеланова чаша.
Дори този период не трае дълго. Много скоро Шантарам започва да замеря хора. Най-вече членовете на семейството си. Най-свирепата ярост запазва за жена си.
— Ах ти, мръсна кучко! Ти ме доведе дотук. Можех да си пиша статии за черните дупки, а вместо това показвам блузи и сарита на някакви нещастни домакини! Мразя те! Защо не умреш? — крещи той и мята я мелничка за пипер, я чаша, я чиния. По жена си, по дъщеря си, по котарака й.
Една нощ минава всички граници и хвърля чаша с врял чай по жена си. Гудия се опитва да предпази майка си и врялата течност залива нея. Тя изпищява от болка. Шантарам е толкова пиян, че дори не разбира какво е направил. Втурвам се навън да извикам такси за госпожа Шантарам, за да заведе дъщеря си в болницата. Два дни по-късно тя идва при мен и ме пита дали бих я придружил до болницата на свиждане с Гудия.
— Много е самотна. Може би ти можеш да поговориш с нея.
Така аз отивам с госпожа Шантарам на първото през живота си свиждане в болница.
Първото нещо, което възбужда сетивата ми на влизане в болницата, е миризмата. Повдига ми се от лепкавата антисептична миризма на дезинфектанти, която се е просмукала във всяко ъгълче на мръсните отделения. Второто нещо е, че не се виждат радостни хора. Пациентите лежат на зелените си легла, стенат и хленчат, дори докторите изглеждат мрачни. Най-лошото обаче е безразличието. Никого всъщност не го е грижа за теб. Представях си, че около Гудия ще се суетят лекари и сестри, но я намирам да лежи сама в отделението за изгаряния без нито една дежурна сестра. Лицето й е цялото бинтовано; виждат се само черните й очи.
— Гудия, виж кой е дошъл да те види — казва госпожа Шантарам, като ми се усмихва ослепително.
Неудобно ми е да се приближа до момичето. Тя очевидно е доста по-голяма от мен. Аз съм само един воайор, дочул откъслечни моменти от живота й; почти не я познавам. Не виждам устните й, но по очите си личи, че ми се усмихва, и това разчупва леда помежду ни.
Оставам при нея три часа и разговаряме за най-различни неща.
— Откъде това необичайно име — Рам Мохамад Томас?