— Дълга история. Ще ти я разкажа, когато оздравееш.
Тя ми разказва за себе си. Научавам, че скоро ще завърши колеж и ще отиде в университет. Амбицията й е да стане лекар. Пита ме за мен. Не й казвам нищо за отец Тимъти и случилото се с мен след това, но й описвам премеждията си в чаула. Разказвам й за живота си като работник в леярната. Тя жадно и внимателно ме слуша и ме кара да се чувствам значим и желан.
Идва един доктор и казва на госпожа Шантарам, че дъщеря й е извадила късмет. Имала само първа степен изгаряния и няма да й останат белези. Ще я изпишат до седмица.
През трите часа, които прекарвам при Гудия, научавам много за баща й. Госпожа Шантарам казва:
— Съпругът ми е известен учен. Или по-точно, беше. Работеше в Института за космически изследвания „Ариябхата“, където изследваше звездите с огромен телескоп. Живеехме в просторно бунгало на територията на института. Преди три години откри нова звезда. Беше много важно научно откритие, но един негов колега астроном си го присвои. Това съсипа мъжа ми. Започна да пие. Започна да се кара с колегите си, а един ден така се разгневи на директора на института, че го преби почти до смърт. На момента го изхвърлиха и аз трябваше да се моля на директора да не извика полицията да го арестуват. След като напусна института, съпругът ми беше назначен за учител по физика в добро училище, но не успяваше да контролира пиенето и избухливия си нрав. Биеше учениците за най-дребни провинения и след шест месеца го изритаха. Оттогава насам се хваща да работи на разни места — като управител на стол, счетоводител във фабрика, а сега е помощник по продажбите в един салон за дрехи. И тъй като изразходвахме всичките си спестявания, сме принудени да живеем в чаул.
— Не може ли господин Шантарам да спре да пие? — питам аз.
— Съпругът ми се закле, че повече няма да близне алкохол и аз бях започнала да се надявам, че най-лошото ни е отминало. Но не можа да удържи на обещанието си и виж какво се случи.
— Направи ми услуга, Рам Мохамад Томас — помоли ме Гудия, — грижи се за Плутон, докато ме няма у дома.
— Непременно — обещавам аз.
Тя неочаквано протяга ръка и взема дланта ми в своите.
— Ти си братът, когото никога не съм имала. Нали, мамо? — Госпожа Шантарам кимва с глава.
Не знам какво да отвърна. За мен това са нови взаимоотношения. В миналото съм си се представял като нечий син, но не и като брат. Затова просто стискам ръката й и усещам безмълвната връзка помежду ни.
Тази нощ сънувам жена с бяло сари, прегърнала бебе в ръцете си. Зад нея духа вятър и размята косата й пред лицето. Тя оставя бебето в коша за дрехи и си тръгва. Тогава идва друга жена. И тя е висока и грациозна, но лицето й е цялото в бинтове. Тя взема бебето от коша и го обсипва с целувки. „Малкото ми братче“, казва тя. „Сестрице“, гука бебето в отговор. Мяяяу! Котешки писък пронизва нощта. Събуждам се и се мъча да разбера дали е дошъл от съня ми, или от съседната стая.
На сутринта намирам безжизненото, обезобразено телце на Плутон в същото кошче за боклук, в което господин Барве си изхвърля броя на „Махараштра Таймс“. Вратлето му е счупено, а козината му дъхти на уиски. Шантарам казва на жена си, че Плутон е избягал. Аз знам истината, но е безполезно да я споменавам. Плутон наистина избяга. В един друг и по-добър свят, струва ми се.
— Много харесвам Гудия — споделям аз със Салим, — трябва да се погрижа Шанатарам да не й стори пак нещо.
— Какво можеш да направиш? Това си е неговото семейство.
— Но е и наша работа. Нали все пак сме съседи.
— Не помниш ли какво ми каза веднъж? Че не е добре човек да си пъха носа в работите на други хора или да превръща техните проблеми в свои, а, Мохамад?
На това няма какво да отговоря.
Гудия се връща у дома, но аз не успявам да я видя, понеже Шантарам не пуска момчета да влизат в дома му. Госпожа Шантарам ми казва, че съпругът й е осъзнал какво е сторил и че ще се поправи, макар че дълбоко в сърцето си знае, че е невъзможно. Но дори тя не предполага до какви низости може да стигне той.
Няма и седмица след като Гудия се прибира от болницата, той отново й прави нещо. Опитва се да я докосне. Но не като баща. Отначало не разбирам. Чувам само някакви думи, че Гудия била неговата луна, и после госпожа Шантарам — да плаче, а Гудия — да пищи. „Татко, не ме пипай! Моля те, татко, не ме пипай!“
Нещо ми прещраква в ума, когато чувам умолителните викове на Гудия. Иска ми се да влетя в стаята на Шантарам и да го убия с голите си ръце. Но преди да събера кураж, чувам силното хъркане на мъжа. Отрязал се е. Гудия продължава да хлипа. Не ми трябва чаша, за да я чуя.