Плачът й има странен ефект върху мен. Не знам как би трябвало да реагира един брат, когато сестра му страда, понеже нямам опит като брат. Но знам, че някак трябва да я утеша. За жалост, не е много лесно да утешиш някого, когато между вас има стена, колкото и ще да е тънка. Тогава забелязвам, че най-долу в стената, там, където тръбите за водата минават към другия апартамент, има малка кръгла дупка, достатъчно широка, за да се провре ръка през нея. Скачам от леглото и мушвам ръка в дупката.
— Не плачи, сестрице. Ето, хвани ръката ми — плача аз. И някой улавя ръката ми. Усещам пръсти, които докосват ръката ми, лакътя ми, китката ми, така, както слепецът опипва нечие лице. После пръстите се вплитат в моите и аз чувствам магично преливане на сила, енергия, любов — наречете го, както искате; факт е, че в този миг ние с Гудия ставаме едно и аз чувствам нейната болка като своя.
Междувременно Салим, седнал на леглото си, гледа сцената с удивление.
— Да не полудя, Мохамад? Усещаш ли се какви ги вършиш? — гълчи той. — Тази дупка, през която си пъхаш ръката, е същата, през която в стаята влизат плъховете и хлебарките.
Аз обаче съм глух и за Салим, и за всичко останало. Не знам колко дълго съм държал ръката на Гудия, но когато се събуждам на другата сутрин, откривам, че лежа на пода с ръка, все още провряна в дупката, а в джоба на ризата ми кротко спят семейство хлебарки.
Следващата вечер Шантарам отново се прибира мъртво пиян и се опитва да задява Гудия.
— По-красива си от всички звезди и планети. Ти си моята луна. Ти си моята Гудия, моята кукличка. Вчера ми се изплъзна, но днес няма да ме оставиш — бръщолеви той.
— Престани да се държиш така! — виква госпожа Шантарам, но мъжът й като че не я забелязва.
— Не се притеснявай, Гудия, в любовта ми към теб няма нищо лошо. Дори Шах Джахан, великият император, се влюбил в собствената си дъщеря, Джахан Ара. А кой може да отрече на човек правото да бере плодовете от дървото, което сам е посадил?
— Ти си демон! — крещи госпожа Шантарам и мъжът й я удря. Чувам звън от строшена бутилка.
— Не! — изпищява Гудия.
Чувствам се така, сякаш мозъкът ми е прогорен от оксиацетиленова горелка и сърцето ми е залято от нагорещен метал. Не мога повече да търпя. Втурвам се в стаята на господин Рамакришна и му казвам, че господин Шантарам прави нещо ужасно с жена си и дъщеря си. Но Рамакришна се държи така, сякаш му говоря за времето.
— Виж сега — казва той, — каквото и да се случва между четирите стени на един дом, то си е работа на семейството и ние не можем да се месим. Ти си млад и сирак. Не си видял много. Но аз знам какви ли не истории за побой над жени, за насилие, кръвосмешение, изнасилване — всичко това се случва в чаулите из цял Мумбай. Но никой нищо не прави. Ние, индийците, притежаваме върховната способност да виждаме болката и нещастието около себе си, но да оставаме безучастни. Затова и ти, като порядъчен мумбаец, си затвори очите, запуши си ушите и си дръж езика зад зъбите, за да бъдеш щастлив като мен. Сега си върви, че е време да поспя.
Връщам се тичешком в стаята си. Чувам Шантарам да пуфти, а Гудия да пищи, че е мръсна.
— Не ме докосвай! Никой да не ме докосва! Ще заразя всекиго, който ме приближи.
Имам чувството, че си е изгубила ума. Почвам и аз да губя моя.
— Зарази мен — казвам аз и мушвам ръка през дупката в стената.
Гудия я улавя.
— Няма да живея още дълго, Рам Мохамад Томас — ридае тя, — по-скоро ще се самоубия, отколкото да се отдам на баща си. — Болката й се процежда през дупката и ме обгръща.
Разплаквам се.
— Няма да позволя това да се случи — уверявам я аз, — това е братска дума.
Салим ме поглежда сърдито, все едно обещанието ми е престъпно. Мен обаче не ме интересува кое е добро и кое — зло. Усещам кокалестите пръсти на Гудия, плътта на дланите й, и знам, че и двамата сме подгонени животни, съучастници в престъпление. Моето престъпление беше, че аз, един сирак, бях дръзнал да превърна чуждите проблеми в свои собствени. Но какво бе престъплението на Гудия? Просто, че се е родила момиче и че Шантарам й е баща.
Изпълнявам обещанието си другата вечер, когато Шантарам се връща от работа и започва да изкачва скърцащите стъпала към първия етаж. Той върви с бавни, несигурни крачки. Дори дрехите му смърдят на уиски. Точно когато минава покрай онзи парапет, дето господин Рамакришна още не го е поправил, аз му се мятам отзад. Удрям го по гърба и той се стоварва върху перилото. То вече е разхлабено и се клати. Не успява да издържи на тежестта му. Изскърцва и се разцепва. Шантарам губи равновесие и пада долу на земята.