— Ама… ние не говорим за кариерата ви в миналото…
— Знам точно за какво говорите. Моля ви веднага да си тръгнете. Рам, изпрати дамата и повече никога не й отваряй вратата. — Тя става и излиза намусено. Аз изпращам озадачената журналистка до вратата.
Не мога да разбера дали това е комедия, драма или трагедия.
В апартамента на Нилима има много снимки в рамки. Но на всичките е само тя. Нилима получава награда, Нилима прерязва лента, Нилима гледа представление, Нилима дава награда. Няма снимки на други кинозвезди, освен две в спалнята й. Те са на две красиви жени — една бяла и една индийка.
— Кои са тези жени? — питам я един ден.
— Тази отляво е Мерилин Монро, а другата отдясно е Мадхубала.
— Кои са те?
— И двете са били прочути актриси, но са умрели млади.
— Защо държиш снимките им?
— Защото и аз искам да умра млада. Не искам да умирам стара и немощна. Видя ли снимката на Шакила в последния брой на „Филм Дайджест“? Била е звезда през петдесетте; сега сигурно е на деветдесет години. Виж колко стара и съсухрена изглежда. И точно такава ще я запомнят хората след смъртта й. Като стара, сбръчкана и изпита. Но хората винаги ще помнят Мерилин Монро и Мадхубала като млади, защото са умрели млади. Последният образ, който хората пазят за теб, е как си изглеждал при смъртта си. И аз, като Мадхубала, искам да оставя след себе си спомена за младост и красота, непресъхваща грация и чар. Не искам да умра на деветдесет. Как само ми се иска понякога да спра всички часовници на света, да строша всички огледала и да замразя младото си лице във времето.
При тия думи в мен се разлива странна тъга. В определен смисъл и Нилима е сирак, като мен. Но за разлика от мен, има по-голямо семейство — почитатели, продуценти и режисьори. И е готова да направи най-голямата жертва за тях. За да могат винаги да я помнят като млада жена.
За първи път съм щастлив, че не съм кинозвезда.
В дома на Нилима идва известен продуцент. Нилима е много развълнувана. Вярва, че ще й предложи роля и тя отново ще застане пред камерата. Прекарва целия ден в гримиране и проби на различни тоалети.
Продуцентът идва вечерта. Той е нисък и плешив, с голямо шкембе. Наредено ми е да поднеса гулаб джамуни, самоса и шербет.
— Чудесна роля за вас, Нилима джи — казва продуцентът. — Винаги съм ви бил голям почитател. Гледал съм „Жена“ петнайсет пъти. Сцената на смъртта. О, боже, щях да умра. Затова и съм решил да ви измъкна от уединението. Този филм, за който вече съм хванал един от най-добрите режисьори, е ориентиран към жената. Предлагам ви фантастична роля.
— Кой е режисьорът, с когото сте се договорили?
— Чимпу Дхаван.
— Но той не е ли комедиен режисьор?
— И какво от това? Така или иначе, във филма ще има известна доза комедия. За главните роли вече съм се разбрал с Шахрукх Хан и Табу76.
— Не разбирам. Вече имате главна героиня. Две главни героини ли има?
— Не.
— Тогава какво ще прави Табу?
— Тя е главната героиня.
— А каква роля предлагате на мен?
— О, не разбрахте ли? Предлагам ви ролята на майката на Шахрукх Хан.
Нилима го изритва от дома си още на мига.
Продуцентът си тръгва, пръхтейки. „Разглезена кучка, какво си мисли? Още си се представя като главна героиня. Виждала ли се е в огледалото? Има късмет, че не я поканих за бабата. Ха!“
Помислих си, че като за комедийна сцена, ситуацията си я бива.
Любовникът на Нилима отново е идвал. Но този път положението е по-сериозно. Тя е в леглото с дълбока порезна рана над лявата вежда и бузата й е отекла. Трудно й е да говори.
— Трябва да повикаме полицията, госпожо, да арестуват тази свиня — убеждавам я аз, докато дезинфекцирам раните й.
— Не, Рам, ще се оправя.
— Поне ми кажете как се казва.
Тя дрезгаво се изсмива.
— Каква полза? Не се безпокой, този мъж вече никога няма да се върне. Окончателно скъсах с него. Затова той ми стори това. Ако някога се върне, ще се изплюя върху него.
— И колко дълго ще страдате безмълвно? Вижте какво е направил с лицето ви.