След като успявам да залъжа глада си, решавам да изследвам този непознат град. Разхождам се по алеите, пълни с рикши, пешеходци и крави. Възхищавам се на изящните дантели на старомодни хавели78, поглъщам уханията, носещи се от колички за дюнери и вегетариански дхаба79, бърча нос от вонята от отворените канали и табакчийници. Чета огромните плакати, залепени на всяко свободно място, подканящи хората да гледат нови филми или да гласуват за стари политици. Виждам стари, сбръчкани занаятчии, застанали пред полуразрушените си магазини, да изработват причудливи фигури от мрамор, и изтупани млади търговци, продаващи мобилни телефони в климатизирани салони. Откривам, че богатите в Агра са същите като богатите в Делхи и Мумбай, живеят в къщи от мрамор и плексиглас с охрана и аларми. И копторите не се различават. Същите ръждясали ламарини вместо покриви, същите голи деца с подути кореми, въргалящи се в калта заедно с прасетата, докато майките им мият съдове във вода от канавките.
Вървя по виещ се прашен път и изведнъж виждам река. Водата е жълтеникавозелена и кална. Спадащото й ниво показва, че сезонът на мусоните още не е настъпил. По течението се носят парчета дърво и пластмаса. Да бе друго място, щях да проследя с поглед лъкатушещия им път, да се наведа и видя докъде стига водата по наклонения бряг, да се взирам да видя някое мъртво тяло, плаващо по повърхността. Но не и тук, не сега. Очите ми са приковани от нещо, което виждам от другата страна. Сияйна бяла сграда, издигаща се над квадратните си основи като великолепен купол, със заострени арки и сводести ниши. От четирите страни има копиевидни минарета. Зданието блести на слънцето в тюркоазното небе, подобно на луна от слонова кост. Красотата му ме поразява.
Като че след цяла вечност аз се обръщам към първия минувач, мъж на средна възраст с кутия за обяд.
— Извинете, можете ли да ми кажете коя е тази сграда от другата страна на реката?
Той ме поглежда, сякаш не съм с всичкия си.
— Аре, ако не знаеш това, какво изобщо правиш в Агра? Това е Тадж Махал, кретен.
Тадж Махал. Осмото чудо на света.80 Чувал съм за него, но никога не го бях виждал на снимка. Стоя, омагьосан от величието на мавзолея, от сенките, които плуващите в небето облаци хвърлят върху купола му, от промяната на светлината, заради която цветът на гладкия мрамор от бледокремав преминава в охра и после — в алабастър. Загубата на петдесетте хиляди рупии, тревогата къде ще се нахраня следващия път и къде ще се подслоня за през нощта, страхът да не бъда заловен от полицията — всички те избледняват пред чистотата и съвършенството на Тадж Махал. Веднага решавам, че още същия ден трябва да го видя отблизо.
След трийсет минути бързо ходене по брега стигам до внушителната порта от червен пясъчник. Голяма бяла табела гласи:
„Такси за посещение в Тадж Махал:
Индийци — 20 рупии.
Чужденци — 20 долара.
Понеделник — почивен ден.
Петък — вход свободен“.
Поглеждам ръчния си часовник „Касио“, показващ деня и датата: петък, 12 юни. Изглед днес е щастливият ми ден.
Минавам през детектора за метали, пресичам предния двор от червен пясъчник и сводестата порта, и там, пред очите ми, се възправя Тадж Махал в цялата си красота и великолепие, блестящ на следобедната мараня. Попивам с поглед аранжираната градина с фонтаните и широките алеи, огледалното езеро с танцуващия във водата образ на Тадж Махал и едва тогава забелязвам безмерните тълпи. Просто кипи от туристи — млади и стари, богати и бедни, индийци и чужденци. Навсякъде проблясват светкавици, чуват се гласове, а полицаи със строги изражения и палки се опитват да въдворяват ред.
След половинчасова безцелна обиколка забелязвам група добре изглеждащи западни туристи, въоръжени с камери и бинокли, съсредоточено слушащи възстаричкия си гид в основата на зданието. Дискретно се присъединявам към тях. Гидът сочи мраморния купол и с рязък тон говори: