— И аз него харесах. Освен че е най-красив, има и най-добра професия и идва от почтено семейство. Знаете ли, че е високопоставен държавен чиновник?
— Наистина ли? С какво се занимава?
— Заместник областен отговорник по захарната тръстика. Лакшми ще си живее царски с него. Да започна преговори със семейството му? Да се възползвам ли от благословията на Дурга, за да продължа в тази посока?
— Разбира се, не отлагай.
Ладжванти ни поднася превъзходна вечеря — пури, качори, картофи, леща и мутар панир. Храним се от толкова лъскави чинии, че можем да се огледаме в тях. Почти изпитвам вина да ям с приборите, да не би да ги надраскам. Не мога да се сдържа и питам:
— Ладжванти, как така домът ти е толкова спретнат и чист? Да не би да имаш прислужница?
Приятно й е, че съм забелязал.
— Не се шегувай. Как може една прислужница да си наеме друга? Аз си поддържам реда. Навик ми е още от детските години. Не мога да живея в безпорядък и мръсотия. Пръстите ме засърбяват само като видя петно на пода, трохи на масата или гънка на леглото. Майка ми казваше: „Ладжванти не може да търпи дори някое листо да стърчи накриво от клона си“. Затова и Рани Сахиба е толкова доволна от мен. Онзи ден я дочух да казва на съпругата на господин комисаря, че съм най-добрата прислужница, която е имала, и никога нямало да ме пусне да си ида. — Тя сияе от гордост.
— Да, така е, ти сигурно си най-сръчната прислужница в целия свят. Но по-добре не стъпвай в стаята ми, че ще ти прилошее.
Шанкар също е съгласен, че Ладжванти е страхотна.
— К гкрз гксесксипк — казва той, щастливо ухилен.
Последните ми клиенти за деня са група богати студенти от Делхи. Млади, необуздани, с маркови дънки и вносни слънчеви очила; правят насмешливи забележки за Тадж Махал, постоянно се смушкват и вулгарно се шегуват. В края на обиколката не само ми плащат таксата, но ми дават и солиден бакшиш. После ме канят на нощна обиколка с миниван и шофьор. „Ела с нас, Раджу, ще си изкараш незабравимо“, убеждават ме те. Отначало отказвам, но те са толкова настоятелни, а аз съм им толкова задължен за бакшиша, че накрая скачам в колата.
Първо отиваме в хотел „Палас“. За първи път стъпвам в петзвезден хотел. Седя в климатизирания ресторант и попивам сияйните, хвърлящи мека светлина полилеи, сервитьорите в ливреи, тихата инструментална музика, изискано облечените клиенти, демонстриращи положение и влияние. Мъжете говорят с поверителни, приглушени гласове, жените приличат на нежни кукли. От храната устата се изпълва със слюнка. Едно от момчетата ми подава меню: „Заповядай, Раджу. Поръчай си, каквото желаеш.“ Поглеждам менюто и едва не се задавям от цените. Една порция пиле с масло струва шестстотин рупии! От един павилион близо до квартирата ми си купувам същото за някакви си петдесет и пет рупии. Но разбирам, че тук не си плащаш просто за храната, а и за блясъка. Момчетата си поръчват на практика всичко, което присъства в менюто, както и две бутилки шотландско уиски.
От цялото това разточителство започвам да се чувствам неудобно. В Мумбай двамата със Салим често се промъквахме на богаташки сватби, за да измъкнем храна без пари, но никога не сме завиждали на положението им. Но когато видях как тези богати студенти пръскат пари, сякаш са парченца хартия, съм обхванат от непознато досега чувство на малоценност. Контрастът със собствения ми несъвършен живот ме връхлита с физически осезаема болка. Не е изненада, че гладът ми изчезва, въпреки изкусителните подноси на масата. И тогава разбирам, че съм се променил. Чудя се какво е усещането да не са ти останали желания, защото си задоволил всичките, задушил си ги с пари, още преди да са се родили. Представяш ли си живот без мечти? И нима липсата на стремежи не е толкова сериозна като липсата на пари? Мисля си за тези неща, но не стигам до удовлетворителен отговор.
След като са погълнали достатъчно храна и са изпили достатъчно уиски, момчетата решават отново да скочим в минивана.
— Къде отиваме? — питам аз.
— Ще видиш — смеят се те.
Шофьорът подкарва по тесни улички и пазари към покрайнините на Агра. Накрая влиза в странен на вид квартал близо до магистралата, наречен Басай Мохала. На влизане чета табела:
„Влизате в зоната на Червените фенери на своя отговорност. Не забравяйте да използвате презервативи. Предотвратете СПИН, спасете живот“.
Не разбирам — по къщите не се виждат червени фенери. На пътя има паркирани дузина камиони. По улиците се щурат босоноги деца, а от майките им няма и следа. В нощта се носи далечна музика и танцувално подрънкване на звънчета за глезени. На хоризонта се вижда куполът на Тадж Махал и минаретата, блестящи под златната лунна светлина. Ореолът на луната и видът на мраморния мавзолей насищат със златен прашец дори това място.