Забелязвам, че Салим плаче. Очите му са зачервени и плувнали в сълзи. Не е ял цял ден. Стъклената рамка с формата на сърце, в която имаше снимка на Арман и Урваши и за която беше похарчил почти половината от мизерната си заплата, лежи на земята, строшена на стотици парченца.
— Слушай, Салим, вдетиняваш се. Нищо не можеш да направиш — казвам му аз.
— Само да можех да се срещна с Арман. Искам да го успокоя. Да го хвана за ръка и да му позволя да си поплаче на рамото ми. Казват, че като си поплачеш, ти олеква.
— И как ще помогне това? Урваши няма да се върне при Арман.
Салим внезапно вдига очи.
— Мислиш ли, че мога да поговоря с нея? Може да я убедя да се върне при Арман. Да й кажа, че е било грешка. И колко е тъжен и разкаян.
Поклащам глава. Не искам Салим да преброди цял Мумбай в търсене на Урваши Рандхава.
— Не е хубаво да си пъхаш носа в чуждите работи, нито да превръщаш чуждите проблеми в свои, Салим. Арман Али е зрял човек. Той сам ще се справи с проблемите си.
— Искам поне да му изпратя подарък.
Отива да купи голяма туба лепило „Февикол“ и събира всички парченца от строшената рамка с формата на сърце. Отнема му седмица, за да залепи цялото сърце и да се получи рамка с решетка от преплитащи се черни линии — единствен свидетел за счупването.
— Сега ще го изпратя на Арман — заявява Салим, — в символ, че дори и разбитото сърце може да зарасне.
— С „Февикол“?
— Не, с любов и нежност.
Салим го увива в парче плат и го изпраща на домашния адрес на Арман. Не знам дали е стигнало до звездата. Или е било счупено от пощите, разбито от охраната или изхвърлено от секретарката на Арман. Важното е, че Салим вярва, че то е стигнало до неговия герой и му е помогнало да изцели болката. Че благодарение на него Арман отново е стъпил на краката си и е продължил да прави екшъни, като този сега. Който аз гледам за първи, а Салим — за девети път.
От екрана звучи религиозна песен. Арман и майка му се катерят към храма на Вайшну Деви.
— Казват, че ако искрено помолиш Мата Вайшну Деви за нещо, тя ще изпълни желанието ти. Ти какво би поискал? — питам Салим.
— А ти какво би поискал? — контрира той.
— Предполагам, пари — отвръщам аз.
— Аз бих поискал Арман и Урваши отново да се съберат — казва той, без да се замисли и миг.
На екрана се появява голям надпис „АНТРАКТ“.
Двамата със Салим ставаме и се протягаме. Купуваме си две клисави хлебчета самоса15 от продавача на закуски. Момчето, дето продава безалкохолни, оглежда печално празните редове. Днес няма да припечели добре. Решаваме да отидем до тоалетната. Тя е с хубави бели плочки, писоари и чисти мивки. Имаме си запазени места. Салим винаги ходи на оня в десния край, а аз — на единствения писоар на стената отляво. Изпразвам си пикочния мехур и чета графитите по стената: „Е… и се“… „Тину пика тук“… „Шина е к… ва“… „Обичам Приянка“.
Приянка?! Ругая анонимния художник, обезобразил последния надпис. Плюя в ръката си и се опитвам да изтрия излишните букви, но те са написани с перманентен маркер и не се махат. Накрая успявам да ги изчовъркам с нокът и да възстановя графита в първоначалния му вид, какъвто самият аз го изписах преди четири месеца: „Обичам Прия“.
Чува се вторият звънец. Антрактът свършва. Филмът ей сега ще започне отново. Салим вече ме е осведомил за по-нататъшното развитие на действието. Арман и Прия ще пеят песен в Швейцария, а след това съперническата банда ще убие Прия. После Арман ще избие стотици лоши за отмъщение, ще разобличи корумпирани политици и полицейски служители, и накрая ще умре от геройска смърт.
Връщаме се на места А21 и А22. Салонът притъмнява. Неочаквано през вратата на балкона влиза един мъж и сяда до Салим. Има двеста свободни места, но той си избира А20. Няма как да видя лицето му, но е ясно, че е доста възрастен, с дълга, разпиляна брада. Носи нещо като патанов костюм.
Става ми любопитно. Защо идва по средата на филма? Половината билет ли си е платил? На Салим не му пука. Той се е привел напред в очакване на любовната сцена между Арман и Прия, която ей сега ще започне.
Арман е в Швейцария, уж за да намери свръзка, но всъщност, за да ухажва Прия и да пее, при което към него се присъединяват двадесет танцьорки с традиционни облекла, твърде оскъдни като за студената планинска страна. Песента и танците свършват и сега той седи в хотелската си стая, а в камината пращи огън.