Нита отново се смее, този път с глух, безсмислен смях.
— Виж, за мен това е професия, не хоби. Изхранвам себе си и семейството си. Иначе отдавна да сме умрели от глад. На нас, проститутките, СПИН ни е добре известен, но по-добре да умрем утре от болест, отколкото днес от глад, не мислиш ли? И само въпроси ли ще задаваш, или ще вършиш нещо? Да не кажеш, че аз съм виновна, когато времето ти свърши и Шиям прати следващия клиент. Доста съм търсена.
— Кой е Шиям?
— Сводникът ми. На него си дал парите. Ела тук, ще сваля сарито си.
— Не, почакай… Искам да те питам още нещо.
— Аре, за чукане ли си дошъл, или да си говорим? И ти си като онзи репортер, дето се домъкна с диктофон и камера. Каза, че не се интересува от мен, а само прави някакво си проучване. В мига, в който си отворих чолито обаче, забрави за изследването. Единствените звуци на лентата му трябва да са били собствените му пъшкания и стонове. Да видим как ще е при теб.
Тя рязко разтваря блузата си с едно движение. Не носи сутиен. Двете й гърди щръкват като куполите на Тадж Махал. Те са съвършено кръгли и гладки, с остри зърна. Устата ми пресъхва. Не мога да си поема дъх. Сърцето ми се блъска в гърдите. Ръцете й се плъзват надолу по гърдите ми и стигащ до втвърдените ми слабини.
— Всички мъже сте еднакви. Само да погледнете цици й всичкият ви морал излита през прозореца. Ела тук.
Тя ме придърпва към себе си и аз изпитвам миг на чист неподправен екстаз. Като че ток преминава през тялото ми. Потръпвам от удоволствие.
След това, докато лежим един до друг под вентилатора на тавана и аз също съм допринесъл за петната по чаршафа, вдъхвам уханието на цветята в гарвановочерната й коса и непохватно я целувам.
— Защо не ми каза, че ти е за първи път? — пита тя. — Щях да бъда по-внимателна. Но сега си върви, времето ти свърши.
Тя рязко става от леглото и започва да си събира дрехите.
Внезапната й безцеремонност ме разстройва. Преди пет минути й бях любовник, а сега съм само клиент, чието време е изтекло. Осъзнавам, че мигът наистина е отлетял. Магията се е стопила и сега, когато вече не съм заслепен от желание, виждам стаята в истинските й цветове. Допотопният касетофон с грозния черен кабел, включен в контакта. Мухлясалите стени с лющещата се боя. Прокъсаните, избелели червени завеси на прозореца. Петната по чаршафа и дупките на дюшека. Усещам слабо сърбене, може би от бълхите по леглото. Вдишвам миризмата на плесен. Всичко ми изглежда гнило и долнопробно. Чувствам се омърсен. Ставам и припряно си събирам дрехите.
— Ами бакшиш? — пита тя, докато си навлича блузата.
Вадя банкнота от петдесет рупии от портфейла си и й я подавам. Тя благодарно я пъхва в пазвата си.
— Хареса ли ти? Ще дойдеш ли пак?
Не отговарям и бързо излизам от стаята.
По-късно, седнал в минивана на път към града, си мисля за въпросите й. Хареса ли ми? Да. Ще отида ли пак? Да. Сърцето ми е прободено от непознато чувство, от което главата ми се замайва. Дали това е любов, питам се аз. Не знам отговора, но знам, че влязох в зоната на червените фенери на своя отговорност. Запознах се с проститутка, правих секс за първи път. Нищо вече не е същото.
В града има бяс. Много деца умират след ухапване от заразени кучета. Здравните власти съветват гражданите да бъдат особено бдителни и да вземат предохранителни мерки. Аз предупреждавам Шанкар.
— Внимавай, когато излизаш навън. Не минавай близо до кучета. Разбираш ли?
Шанкар кима.
Днес е ред на Бихари, обущарят. Само той още не ме е молил за пари.
— Раджу, Нанхи, детето ми, е много болно и го приеха в частната клиника на доктор Агарвал. Лекарят каза, че трябва спешно да купя лекарства, които струват много скъпо. Дотук успях да събера четиристотин рупии. Можеш ли да ми заемеш малко? Много те моля.
Давам двеста рупии на Бихари с пълното съзнание, че няма да си ги получа обратно. Но той все пак не успява да купи всички лекарства. Два дни по-късно шестгодишният Нанхи умира в болницата.
Вечерта Бихари се прибира в пристройката с тялото на сина си, покрито с бял чаршаф. Очевидно е пиян, върви с несигурни стъпки. Оставя мъртвото телце по средата на вътрешния двор, близо до чешмата, и вика всички да излязат от стаите си. После започва монолог, изпълнен със завалени ругатни. Не псува никого конкретно и същевременно — всички. Псува богатите, които живеят в подобните си на дворци къщи, и не им пука за бедните, които им прислужват. Псува алчните доктори, които съдират кожите на пациентите си. Псува правителството, което само обещава. Псува всички нас, че сме неми свидетели на това. Псува децата си, че са се родили. Псува себе си, че е жив. Псува Бог, че е създал такъв несправедлив свят. Псува света, Тадж Махал, император Шах Джахан. От гнева му не избягват дори електрическата крушка, висяща пред стаята му, от която веднъж Нанхи го удари ток, и чешмата на двора. „Ах ти, дърта тенекия такава, когато трябва, и две капки вода не даваш, но остави сина ми да се плиска два часа и да се разболее от пневмония. Дано скоро да те изтръгнат и да ръждясваш в ада“, проклина той и рита чешмата. След половинчасово бушуване се свлича на земята и се разридава. Притиска мъртвия си син в обятията си и плаче, докато сълзите му пресъхват и гласът му пресеква.