— Сигурна ли си, че ще ти даде такава голяма сума?
— Разбира се. Нали съм най-добрата прислужница, която някога е имала.
— Успех тогава!
Продължавам да се срещам с Нита, но атмосферата в бардака ме потиска. И мразя да си имам работа с този мазен сводник Шиям. Затова по предложение на Нита започваме да се срещаме навън. Всеки петък тя излиза сама, за да ходи на кино. Аз се присъединявам към нея. Нита обича пуканки. Купувам й голям пакет и сядаме на последния ред в тъмния и мръсен киносалон. Тя хрупа пуканки и се смее, когато пъхам ръка под тънката й муселинена рокля, за да стигна до меките й гърди. След филма излизам пламнал и зачервен, без да знам дали съм гледал семейна драма, комедия или трилър. Защото имам очи само за Нита и се надявам, собствената ни история бавно, но сигурно ще започне да се превръща в епичен романс.
Шанкар влиза разплакан в стаята.
— Какво става? — питам го аз.
Той посочва одраното си, посинено коляно. Аз се разтревожвам.
— Какво се случи, Шанкар? Падна ли?
Шанкар поклаща глава.
— Кс акч укп хз — казва той.
За първи път ми се ще да говореше нормално.
— Съжалявам, не те разбирам. Защо не излезем да ми покажеш как се нарани?
Навън Шанкар ми показва мястото, където павираният двор се съединява с пътя. На ъгъла има малък парапет, който децата от пристройката обичат да прескачат.
— Икси укдж озз пдксп ак? Дк укп хз дзнз — говори Шанкар и си сочи коляното.
Проследявам пръста му и кимам разбиращо. Решавам, че е скочил от парапета и се е ожулил.
— Ела, Ладжванти има аптечка в стаята си. Ще я помоля да превърже раната ти.
Не виждам краставото бездомно кученце на черни петна, което пръхти точно под парапета, а от острите му бели зъбки капе слюнка.
Идва новата година и носи със себе си нови надежди и нови мечти. И двамата с Нита сме станали на осемнайсет — законна възраст за бракосъчетание. За първи път се замислям за бъдещето и дори започвам да вярвам, че имам такова. С Нита до себе си. Спирам да заемам пари на другите наематели. Сега ми трябва всеки пайс.
Днес е петък, а също и пълнолуние — една действително рядка комбинация. Убеждавам Нита да не ходи на кино, а вместо това да дойде с мен в Тадж Махал. Късно вечерта двамата сядаме на мраморните основи и зачакваме луната да се появи иззад фонтаните и тъмнозелените кипариси. Първо проблясва сребрист лъч през високите дървета отдясно и после луната, бореща се да се откъсне от капана на сградите й листака, се издига царствено в небето. Завесата на нощта е вдигната и Тадж Махал се извисява в цялото си величие. Ние с Нита занемяваме от благоговение. Мавзолеят прилича на райско видение, надигнало се от водите на река Ямуна. Хващаме се за ръка, слепи за тълпите туристи, платили по петдесет долара за привилегията да видят Тадж Махал на пълнолуние.
Гледам мавзолея, после обръщам очи към Нита. Чистото съвършенство на сградата избледнява пред безупречната красота на лицето й. От очите ми се затъркулват сълзи и всичката любов, която съм трупал в сърцето си в продължение на осемнайсет години, се излива като порой. Емоционалното разтоварване прилича на пробив в язовирна стена, а аз за първи път изпитвам това, което може би император Шах Джахан е чувствал към Мумтаз Махал.
Този миг съм чакал през целия си живот и дори съм се упражнявал за него. Преди да тръгне за затвора, Наджми, брадатият поет, ми остави една книжка с поезия на урду, и аз научих наизуст няколко романтични стиха. В прилив на вдъхновение Наджми даже съчини оригинален гхазал85 в чест на Нита. Звучеше горе-долу така:
„Красотата ти за мен е еликсир неземен,
дала на сирака нови сили, свят вълшебен.
Ще погина от любов, от гроба ще изпращам зов,
не си ли моя, животът ми ще бъде непотребен.“
Спомням си и много безсмъртни диалози от прочути целулоидни любовни истории. Но седнал там, до Нита, под обляния в лунна светлина Тадж Махал, аз изоставям света на поезията и филмите. Поглеждам я в очите и простичко я питам: „Обичаш ли ме?“. И тя ми отговаря само с една дума. „Да“. В нея има повече смисъл, отколкото във всички книги с поезия и всички пътеводители за Агра. Когато я чувам сърцето ми подскача от радост. Цялата ми могъща любов се освобождава, израстват й крила и тя полита в небето, като хвърчило. И тогава за първи път ми се струва, че Тадж Махал е жив дом, а не безлична гробница. Пълната луна над главите ни се превръща в наш спътник, облива специално нас с лъчите си и ние се чувстваме благословени в собствения си рай, окъпани в звездното й сияние.