Шанкар се втурва в стаята ми.
— Икхз мджкифгу. Гксескпик ко инукик — казва той и ме задърпва към стаята на Ладжванти.
Тя плаче на леглото. Сълзите, които капят от очите й като малки перли и правят петънца на опънатата завивка на леглото, изглеждат не на място в безупречния ред на стаята й.
— Какво има, Ладжванти? Защо плачеш?
— Заради тази кучка Свапна Деви. Отказа да ми даде заем. Сега как ще платя за сватбата на сестра си? — отвръща тя и сълзите бликват още по-силно.
— Слушай, никой тук няма толкова много пари. Не можеш ли да вземеш заем от банка?
— Да бе, коя банка ще даде заем на бедна прислужница като мен? Не, остава ми само една възможност.
— Каква? Да отмениш сватбата?
В очите й проблясва гняв.
— Не. Никога не бих го направила. Може би ще трябва да сторя като поета Наджми. Да открадна парите.
Аз скачам от стола.
— Полудя ли, Ладжванти? Не си го и помисляй. Не видя ли как отведоха Наджми?
— Защото Наджми беше глупак. Аз имам идеален план, който ще споделя с теб, защото си ми като братче. Да не си го споменал на никого, даже на Шанкар. Видях сейфа, в който Свапна пази всичките си скъпоценности. На лявата стена в спалнята й има огромна картина в рамка. Зад нея има дупка, в която е вграден сейфът. Държи ключовете под дюшека си, в левия ъгъл. Веднъж тайничко наблюдавах как отваря сейфа. Пълен е с пари и бижута. Няма да открадна парите, защото това ще бъде моментално забелязано, но си мисля да отмъкна някоя огърлица. Има толкова много, че надали ще обърне внимание. Какво мислиш?
— Ладжванти, Ладжванти, чуй ме. Ако ме имаш за брат, ще последваш съвета ми. Дори не си го помисляй. Повярвай ми, много пъти съм си имал вземане-даване със закона и знам, че престъплението ти рано или късно ще те застигне. И тогава, вместо да участваш в сватбата на сестра си, ще си затворена зад решетките.
— О, вие мъжете сте големи пъзльовци — казва тя с погнуса, — не ме интересува какво мислиш. Аз ще направя, каквото трябва.
В отчаянието си се обръщам към доверената си стара монета.
— Виж, Ладжванти, щом не ми вярваш, хубаво. Но повярвай в силата на тази вълшебна монета. Тя никога няма да те подведе. Да видим какво ще каже тя. Ще я подхвърля. Ези — няма да изпълниш плана си, тура — прави, каквото си намислила. Става ли?
— Става.
Аз подхвърлям монетата. Ези. Ладжванти въздъхва.
— Изглежда, дори късметът се е обърнал срещу мен. Добре, ще отида на село и ще се опитам да взема пари от кмета, който ме познава. Забрави какво съм ти казала.
Три дни по-късно Ладжванти заключва стаята си, взема си едноседмична отпуска и заминава за селото си.
— Искам да спреш да работиш като проститутка — казвам на Нита.
Тя е съгласна.
— И аз не искам да умра на двайсет, като Радха. Отведи ме от тук, Раджу.
— Ще го направя. Трябва ли да говоря с Шиям?
— Да, длъжни сме да получим съгласието му.
Същата вечер говоря със сводника.
— Слушай, Шиям, влюбен съм в Нита и искам да се оженя за нея. Тя вече няма да работи в бардака.
Шиям ме оглежда от главата до петите, сякаш съм някакво насекомо.
— Аха, значи ти й пълниш главата с тези глупости. Чуй ме добре, копелдако, никой не може да накара Нита да спре да работи, само аз. А аз не искам тя да спира. Тя е кокошка, която снася златни яйца. И аз искам дълго да ги събирам.
— Значи ли това, че никога няма да й позволиш да се омъжи?
— Може да й позволя, но само при едно условие. Мъжът, който я вземе, да ме компенсира за загубите.
— И на колко оценяваш тези загуби?
— Да кажем… четиристотин хиляди рупии. Можеш ли да ми дадеш толкова? — изсмива се той и си тръгва.
Същата вечер проверявам спестяванията си. Имам общо 480 рупии. Остава да събера едни нищо и никакви 399 520 рупии.
Такъв яд ме обзема, че ми иде да удуша сводника.
— Шиям никога няма да позволи да се омъжиш за мен — казвам на Нита на следващия ден, — единствената ни възможност е да избягаме.
— Не — боязливо възразява Нита, — хората му със сигурност ще ни открият. Миналата година Чампа се опита да избяга с мъж. Намериха ги, потрошиха краката на мъжа, а нея я държаха десет дни без храна.
— В такъв случай просто ще трябва да убия Шиям — казвам аз със злостен пламък в очите.